— Приятелю, — отвърна Луиза, — повтарям ти, че съм готова. Аз ти се доверявам сляпо и вярвам в нашия Господ Бог.
— Тогава да не губим нито минута, — каза Салвато.
Той хвърли края на въжето през прореза, провери дали е завързано здраво и протегна шията си, за да може младата жена да я обвие с ръце. После стъпи на приготвената табуретка, пропълзя през отвора в решетката, без да обръща внимание на нервните тръпки, които разтърсваха тялото на бедната Луиза, обхвана въжето с коленете си, като едновременно беше вкопчил здраво в него ръцете си, и потъна в празното пространство.
Луиза едва сподави вика си, когато почувства, че се олюлява над каменните плочи, които толкова често беше гледала със страх от височината на прозореца си и затвори очи, като търсеше с устните си устните на Салвато.
— Не се бой от нищо, — прошепна той, — имам сили за три пъти по-дълго въже.
Тя наистина долавяше бавното и отмерено движение надолу, което говореше за силата и хладнокръвието на любимия й, който всячески се опитваше да я успокои. Но когато стигна средата на въжето, Салвато внезапно замря.
Луиза отвори очи.
— Какво се е случило? — прошепна тя.
— По-тихо! — предупреди я Салвато. Той с изострено внимание се вслушваше в някакъв едва доловим шум. След секунда той произнесе само с движение на устните:
— Нищо ли не чуваш?
— Струва ми се, че долавям стъпките на няколко човека, — отвърна тя с глас, слаб като полъха на пролетен вятър.
— Това е патрулът, — прошепна Салвато. — Няма да успеем да се спуснем преди тях… Нека да изчакаме.
— Боже! Боже! Нямам повече сили! — простена Луиза.
— Няма значение, аз имам! — отвърна Салвато.
По време на този кратък диалог стъпките се приближиха и Салвато, чиито очи, за разлика от тези на Луиза, оставаха отворени, видя как иззад завоя на стената излиза патрулният отряд от девет човека, предвождан от войник с фенер. Но Салвато не се изплаши. Беше толкова тъмно, че на тази височина той оставаше невидим — освен ако не блеснеше мълния, — при това, както беше казал на Луиза, той чувстваше в себе си достатъчно сили, за да изчака отминаването на стражата.
Патрулът действително мина под краката на бегълците, но после, за голямо учудване на Салвато, който жадно следеше движенията им, спре в подножието на кулата. Там смениха часовия, след което влязоха под свода на нишата и останаха там, ако се съдеше по отблясъците на фенера им.
Жестоко излъганият в надеждите си Салвато почувствува как цялата му душа потръпна. Той разбра всичко. Прошението на принца и принцесата беше усилило ненавистта на Фердинанд към Луиза и беше дадена заповед да се усили охраната й. Затова в подножието на кулата се беше появил нов часови.
Притисната до гърдите на Салвато, младата жена почувства как сърцето му затуптя лудо в гърдите му.
— Какво се е случило? — попита тя с разширени от страх очи.
— Нищо. Бог ще ни помогне.
Бегълците действително се нуждаеха от Божията помощ: под краката им се разхождаше часовой, а силите на Салвато вече се изчерпваха — те биха стигнали за да се спусне, но му беше невъзможно да се изкачи обратно в килията. При това, да се спуснат, значеше, че може да умрат, докато обратното изкачване обещаваше сигурна смърт.
Салвато не се колеба. Като изчака удобната минута, когато часовоят премина под кулата и се оказа с гръб към него, той скочи долу. Но едва беше докоснал земята, човекът се обърна. Като забеляза на десет крачки пред себе си нещо, което мърдаше в мрака, той извика:
— Кой е?
Салвато не отговори. Като хвана за ръката полумъртвата от страх Луиза, той се спусна към морето, където беше сигурен, че го очаква лодка.
— Кой е? — повтори часовият, докато приготвяше оръжието си.
Салвато бягаше мълчаливо. Той вече различаваше лодката, виждаше приятелите си, чуваше как баща му вика: „Дръж се!“, а на матросите заповядва: „Приближи се!“
— Кой е? — за трети път извика войникът и се прицели. Въпросът отново остана без отговор и при светлината на една проблеснала мълния часовият стреля. Луиза почувства как Салвато залитна, падна на едно коляно и извика, по-скоро от ярост, отколкото от болка. После, като се обърна към стрелящия по него войник, който с всички сили викаше „Тревога!“ проговори с угасващ глас:
— Спасете я!…
Полуприпаднала, обезумяла от мъка, без да може да освободи ръцете си, завързани около шията на Салвато, Луиза видя като в лош сън, как два отряда от хора, по-скоро прилични на разярени демони, се хвърлиха един срещу друг в ръкопашна схватка, раздаваха удари на всички страни, сред ръмжене и предсмъртни хрипове, като тъпчеха с крака падналите. След пет минути човешкото кълбо се раздели: полумъртвата Луиза остана в ръцете на войниците и те я повлякоха към крепостта, а матросите отнесоха в лодката мъртвия Салвато, на когото куршумът на часовия беше пронизал сърцето, и баща му, изгубил съзнание от удар с приклад по главата.