— И не е ли оставил заместник?
— Не. Нямаше такава заповед, а и затворите са почти празни. Той взе и помощници, защото не се доверява на чужди хора, с които никога по-рано не е работил.
— А този момък не би ли могъл да го замени при необходимост? — посочи маркизът стоящия зад нея мъж.
— Джовани — читателят отдавна се е досетил, че това беше той, осъществил най-после мечтите си, — отрицателно поклати глава.
— Аз не съм палач, — каза той, — а рибар.
— Какво да правим? — попита Маласпина. — Дайте съвет, ако не искате да помогнете.
— Почакайте… Хрумна ми нещо! В нашия квартал живеят много касапи, а те повечето са роялисти. Ако узнаят, че трябва да се обеси якобинец, може би някой от тях ще се съгласи да свърши тази работа.
Маркизът разбра, че това е единственото възможно решение и тъй като каретата му не можеше да проникне в лабиринта от улици между крайбрежието и Стария пазар, се отправи пеша да търси палач-доброволец.
Той напразно се опита да уговори трима здравеняци, които отказаха въпреки предложените седемдесет пиастра и показаното им разпореждане с подписа на самия крал. Маласпина съвсем се беше отчаял и, излизайки от дюкяна на последния месар, той се спря нерешително и промърмори: „Не мога да я убия сам!“ — когато изведнъж човекът, осенен от внезапна идея, повика маркиза.
— Ваша светлост, струва ми се, че измислих нещо.
— Най-после, — с облекчение въздъхна Маласпина.
— Имам един съсед… Той, наистина, не е месар, а Бекайо, коли козите, но нали не държите непременно на месар?
— Трябва ми човек, който да свърши работа.
— Е, тогава обърнете се към него. Републиканците доста го измъчиха, та сигурно ще е доволен да им го върне.
— А къде живее?
— Ела тук, Пепино! — извика месарят към едно момче, което дремеше върху купчина полуизсъхнали кожи в дъното на магазина. — Ела тук и покажи пътя на негова светлост.
Хлапакът стана, протегна се, изръмжа недоволно, че са нарушили първия му сън, но все пак се подчини.
— Да вървим, приятелче, — каза Маласпина, — и ако всичко се уреди, ще получиш един пиастър.
— А ако не се уреди, — възрази момчето с непоколебимата логика на егоизма, — вие все пак ме събудихте.
— Така е, — съгласи се Маласпина. — Ето ти един пиастър, в случай, че не успеем, а успеем ли, ще получиш още един.
— Това вече е разговор! Направете си труда да ме последвате, ваша светлост.
— А далече ли е?
— Не, ваша светлост, трябва само да прекосим улицата. Дюкянът, който търсеха, беше затворен, но през лошо затворените капаци се процеждаше светлина.
— Ей, Бекайо! — извика момчето, като удряше с юмрук по кепенците.
— Кой е? — дочу се груб глас.
— Един господин, облечен в сукно, иска да поговорите.
Но това съобщение, при цялата му точност, изглежда, нямаше нужното въздействие и маркизът заговори сам:
— Отвори, приятелю! Идвам от името на вицекраля.
Тези думи подействуваха като вълшебна пръчка. Вратата се отвори и под неясна светлина на димящата лампа, която слабо осветяваше купчина окървавени кози кожи и кости, на прага се появи едно отвратително същество, осакатено и отблъскващо. Това беше Бекайото с изтеклото си око, отрязаните пръсти и дървения си крак. Застанал при входа на своята кланица, той определено напомняше демона на разрушението. Маласпина, който не се отличаваше с излишна чувствителност, все пак неволно се отдръпна с отвращение. Това не се изплъзна от вниманието на чудовището.
— Е, вярно, не съм много красив, ваша светлост, — проговори той, като скърцаше със зъби (това действие при него заместваше смеха)! Но предполагам, че не сте очаквали да намерите тук някоя статуя, като онези в Бурбонския музей?
— Не, очаквах да намеря верен слуга на краля, човек който не обича якобинците и се е заклел да отмъсти. Изпратиха ме при вас и ми казаха, че вие сте най-подходящият човек.
— И не са ви излъгали, ваша светлост. Ще благоволите ли да влезете?
Маркизът преодоля отвращението си и прекрачи прага.
Малчуганът, който изгаряше от нетърпение да узнае как ще завършат преговорите, искаше да се промъкне след него, но Бекайото го заплаши с обезобразената си ръка.
— Назад, малкия! — изръмжа той. — Нямаш работа тук! — и затръшна вратата под носа на момчето.
Маркизът и Бекайото прекараха заедно около десет минути, после Маласпина излезе. Кожарят почтително го изпрати до вратата.
Маласпина направи няколко крачки по улицата, когато се натъкна на малчугана.
— А, ти си бил тук, момченце.
— Разбира се че съм тук. Чакам.
— Какво?
— Дали всичко е наред?