— Да. И какво от това?
— Спомнете си ваша светлост, че ми дължите още един пиастър.
Маркизът порови в джоба си.
— Дръж, — каза той като протегна на момчето сребърната монета.
— Благодаря, ваша светлост, — каза то като стисна в юмрука си двете монети и ги задрънка една в друга като кастанети. — Да ви даде Бог дълъг живот!
Маркизът отново седна в каретата и заповяда на кочияша да го откара в театъра. А през това време Пепино, покатерил се върху куп камъни пред иконата на Богородица, разглеждаше под светлината на кандилото получените монети.
— Гледай ти! — промърмори момчето. — Дал ми е дукат вместо пиастър! Измамил ме е с два карлини. Ама че мошеници са тези знатни господа!
Докато Пепино произнасяше тази сентенция, Маласпина пристигна на малкия площад пред театъра. Каретата на вицекраля беше още там. Маркизът скочи на земята, плати на кочияша и изтича нагоре по стълбите.
— Ах, вие ли сте Маласпина, — произнесе князът.
— Да, княже, — отвърна маркизът с обичайната си рязкост.
— Е, какво?
— Всичко е наред. Утре в десет сутринта заповедта на негово величество ще бъде изпълнена.
— Благодаря, — отвърна князът. — Сядайте, вие изпуснахте дуета във второто действие, но, за щастие, се върнахте навреме, за да чуете „Преди да изгрее зората“.
CV
МЪЧЕНИЦАТА
Ние много бихме искали да пропуснем последните подробности, за които ни остава да разкажем и, след като сме проследили до края този страдален път, просто да начертаем на надгробния камък: „Тук почива Луиза Сан Феличе, мъченицата“. Но неумолимата История, която ни водеше през цялото протежение на това дълго повествование, не ни позволява да отстъпим дори на крачка, дори ако силите ни пресек-ват и ни се наложи, като божествения ни учител, да падаме три пъти по пътя, изнемощели под тежестта на товара си.
Но да се закълнем поне, че няма да се наслаждаваме на ужасите. Ние не измисляме нищо, а само излагаме събитията, както обикновеният зрител би преразказал гледаната от него в театъра трагедия. Уви! Този път реалната действителност превъзхожда всичко, което би могло да измисли човешкото въображение.
Боже на страшния съд! Отмъстителни Боже! Боже на Микеланджело! Дай ни сили да стигнем до края!
Както беше казано в предишната глава, пленницата от Пристанищния замък, едва съвзела се от родилните мъки, беше изпратена от Палермо в Неапол с корвета „Сирена“ и отведена в затвора Викария, в килията, свързана с параклиса.
Безсилна да стои на крака, нито дори да седне, тя буквално рухна на сламеника. Беше толкова слаба, умираща, почти мъртва, че тъмничарите не сметнаха за нужно да я оковават. Те не се бояха, че може да избяга, както ловецът не се бои, че може да отлети гълъбът, на когото той е счупил с куршума си крилото.
И наистина, всички нишки, които я свързваха с живота, бяха прекъснати. Тя видя как се олюля, падна и умря заради нея Салвато и като някакво знамение, че няма право да надживее този, когото толкова е обичала, детето, което я пазеше, побърза да излезе от утробата й, далеч преди посочения от природата срок. Сега никак не беше трудно да се измъкне душата от това нещастно, разбито тяло.
Дали от съжаление, или в съгласие с ужасния церемониал на смъртта, надзирателите я попитаха не се ли нуждае от нещо. Но тя нямаше сили да отговори и само отрицателно поклати глава.
Мнението на Фердинанд, че Сан Феличе е получила вече небесната благодат и може да умре без изповед, предадоха на управителя и той повика свещеника едва в осем сутринта, когато тя трябваше да напусне затвора.
Екзекуцията трябваше да се състои едва в десет, но бедната жена, обвинена в това, че е станала причина за гибелта на банкерите Бекер, трябваше да се покае публично пред дома им и на мястото, където бяха разстреляни.
В това решение се криеше голяма изгода за властите. Читателят си спомня писмото на Фердинанд до кардинал Руфо, където кралят казваше, че не се учудва от недоволството на Стария пазар, след като в Неапол вече от осем дни не бесят никого. А сега екзекуция не беше имало цял месец! Палачите бяха опустошили затворите почти напълно и не можеха да разчитат повече на подобни зрелища, за да държат в подчинение тълпата. Сан Феличе се явяваше тъкмо навреме и трябваше да направят смъртта й колкото се може по завладяваща и по-мъчителна, за да усмирят свирепите зверове от Стария пазар, които Фердинанд почти половин година беше поил с човешка кръв и хранил с месото на патриотите.
За този случай беше по-добре да отстранят маестро Дона-то, патентованият палач, и да го заменят с палача-любител Бекайото, което обещаваше приятни изненади за любимия народ на негово величество.