Ние дори не се опитваме да опишем каква беше последната нощ на нещастната жена. Любимият й беше мъртъв, детето й беше мъртво, тя оставаше сама в целия свят. С измъчено тяло и осакатена душа, легнала по очи върху зловещия сламеник в предверието на ешафода, на който загинаха толкова мъченици, тя беше изпаднала в някакво страшно духовно и физическо затъпяване. Само ударите на часовника я изведоха за броени мигове от това състояние и тя напрегнато броеше ударите, всеки от които като нож пронизваше сърцето й. Когато замираше последният звън, тя пресмяташе колко още й остава да живее, главата й отново падаше на гърдите и тя отново изпадаше в мъчително забвение.
Удари четири, пет, най-после шест часа и настъпи денят. Последният ден!
Той беше мрачен и дъждовен, в пълно съответствие със зловещата церемония, която предстоеше да се извърши при неговата светлина, — мрачен ноемврийски ден, един от тези, които известяват, че годината си отива.
В коридора свиреше вятър, дъждът блъскаше в прозорците.
Чувствайки че наближава съдбоносният час, Луиза с върховно усилие успя да коленичи, прислони главата си до стената, за да не падне и започна да се моли. Но тя не можеше да си спомни нито една молитва, по-точно, никога не беше предвиждала, че може да се окаже в такова положение, и не знаеше никаква подходяща за случая молитва. Затова устните й просто повтаряха думите, които бяха ехо на разбитото й сърце: „Боже мой! Боже мой! Боже мой!“.
В седем се отвори външната врата на кабинета на „бианки“. Луиза потръпна без да разбира значението на този звук, но сега за нея всеки шум означаваше, че смъртта чука на вратата на живота.
В седем и половина тя дочу тежки и като че ли препъващи се стъпки в параклиса. После вратата на килията й се отвори и на прага се появи нещо толкова фантастично и безобразно, както съществата, родени от нощния кошмар. Това беше Бекайото с дървения си крак, осакатената лява ръка и изтеклото око. В пояса, редом с любимия му нож, беше затъкната и голяма брадва. Той се смееше.
— А, ето къде си, красавице! Аз дори не знаех колко ми е провървяло. Чувал бях, че си издала нещастните Бекер, но едва сега разбрах, че си била любовница на гнусния Салвато! Той, значи, е умрял, — добави Бекайото, като скърцаше със зъби, — и аз съм лишен от радостта да ви убия и двамата… Впрочем, щеше да ми е трудно да реша с кого да започна!
Той слезе по няколко стъпала, които водеха от стаята за молитви в килията и като забеляза разкошните къдрици на Луиза, които се спускаха по раменете й, продължи:
— Ще трябва да ги отрежем, жалко. — И той тръгна към пленницата.
— Хайде да ставаме, време е вече.
И той понечи с грубо движение да хване бедната жена за лакътя. Но той още не беше успял да се дотътри през цялата стая на дървения си крак, когато вратата на кабинета „бианки“ внезапно се отвори и между палачът и жертвата му се появи един покаяник с дълго бяло расо и блестящи през отвърстията на качулката очи.
— Вие ще докоснете тази жена едва на ешафода! — каза той.
При звука на този глас, Луиза нададе неистов писък и като внезапно намери сили, каквито не беше очаквала от себе си, се изправи в цял ръст и се опря на стената, сякаш гласът, толкова кротък и благ, я беше изплашил повече от заплахите и издевателствата на Бекайото.
— Тя трябва да бъде само по риза и боса, за да се покае публично, — възрази уродът. — Трябва да й подстрижат косите, за да мога да й отсека главата. Кой ще я остриже? Кой ще свали дрехите й?
— Аз, — отвърна човекът със същия кротък и в същото време нетърпящ възражения глас.
— О, да, вие! — промълви Луиза с молитвено събрани ръце и необяснимо изражение на лицето.
— Чуваш ли? — обърна се покаяникът към любителя-палач. — Върви си и ни чакай в параклиса. Тук нямаш повече работа.
— Аз имам всички права над тази жена — извика Бекайото.
— Имаш право над живота й, а не над нея самата. Ти си получил от хората заповед да я убиеш, аз получих от бога заповед да й помогна да умре. Всеки от нас трябва да изпълни получената от него заповед.
— Вещите й ми принадлежат, парите й ми принадлежат, всичко, което има, ми принадлежи. Само косите и струват четири дуката!
— Ето ти сто пиастра, — каза покаяникът и хвърли през вратата на параклиса натъпкана със злато кесия, за да накара Бекайото да отиде в съседното помещение, — млъкни и тръгвай.
В подлата душа на касапина за известно време алчността се бореше с жаждата за мъст. Алчността победи. С ругатни и проклятия той се затътри към кесията. Каещият се го последва и притвори вратата не напълно, но достатъчно, за да скрие пленницата от любопитни погледи.