Пътят към Голготата беше определен предварително. По улицата Трибунали излязоха на Толедо, после тръгнаха по нея, като едва си пробиваха път. Изглежда, всички къщи се състояха само от човешки глави. В края на улицата свещениците завиха наляво, монаха покрай църквата Сан Карло, излязоха на площада на Замъка и навлязоха в улица Медина, където както си спомняте се намираше домът на Бекер.
Парадната врата беше превърната във временен олтар. За основа му служеше нещо като жертвеник, украсен с хартиени цветя и свещи, които бързо изгаснаха под бурният порив на вятъра. Процесията се спря, като образуваше широк полукръг, в центъра на който се оказа Луиза. Расото й беше прогизнало от дъжда и прилепваше по тялото й. Разтреперена от студ, тя падна на колене.
— Молете се! — заповяда й сурово един от свещениците.
— Блажени мъченици, братя мои, — изрече младата жена, — помолете се за една мъченица, подобна на вас самите!
Престоят продължи десет минути, след това продължиха пътя си.
Този път траурната процесия се върна по същия път, после тръгна по улица Мола, по Нуова, през Пазарния площад, навлезе в кварталите на стария град и спря пред високата стена, до която бяха разстреляни двамата Бекер.
Мъченицата беше изранила до кръв краката си по изровените камъни на крайбрежната улица, беше се вледенила от морския вятър. При всяка крачка тя издаваше глух стон, но църковните песнопения заглушаваха стенанията й. Силите я напуснаха и каещият се я поддържаше, обхванал с ръка талията й.
Пред стената се повтори същата сцена, както и пред дома на банкерите. Сан Феличе коленичи, по-точно, падна на колене и с почти угаснал глас повтори молитвата си. Очевидно беше, че, измъчена от неотдавнашното раждане и пътешествието по бурното море, тя нямаше да издържи страданията от последните часове и ако трябваше да преодолее дори още половината от изминатия път, щеше да умре, преди да стигне до ешафода. Но тя стигна!
При последното покаяние пред стената, до слуха й достигна, като отдалечен гръм оглушителният рев на повече от двадесет хиляди ладзарони, мъже и жени, събрани вече на Пазарния площад, без да се броят тези, които, като течащи към езеро ручеи, се стичаха по стотиците улички, по непроходимия лабиринт от пресечки, които излизаха на този площад, — този форум на неаполитанската тълпа. Луиза едва ли би могла да си пробие път през плътната човешка маса, ако любопитството не беше сътворило чудо: редиците се отдръпнаха и й направиха път.
Тя вървеше със затворени очи, опряна на своя утешител и поддържана от него, когато изведнъж почувства, че ръката, която обхващаше кръста й трепна. Очите й неволно се отвориха… Тя видя ешафода!
Той беше издигнат срещу малката църква Санта Кроче, на същото място, където някога е бил обезглавен Конрадин. Ешафодът се състоеше от малък подиум, висок три метра и поставен на него дръвник. Той беше открит, без никаква ограда, за да могат зрителите да проследят и най-малката подробност от предстоящата драма.
На ешафода трябваше да се изкачват по стълба. Този предмет на разкош беше прикрепен към подиума не заради удобството на осъдената, а заради Бекайото, който не би могъл да се изкачи по отвесната стълбичка с дървения си крак.
Камбанарията на Санта Кроче удари десет, когато свещениците, покаяниците и монасите се строиха около ешафода, а осъдената приближи първото стъпало на стълбата.
— Не унивайте, — ободри я каещият се. — След десет минути ще ви подкрепя не моята немощна ръка, а могъщата длан на Бога. От този ешафод до небето е но-близо, отколкото от улицата до ешафода.
Луиза събра всичките си сили и се изкачи по стълбата. Бекайото я изпревари и при появяването си на подиума, уродливата му фигура предизвика бурен възторг сред тълпата. Докъде стигаше погледът, се виждаха само глави, които мърдаха, за да заемат по-добра позиция, зяпнали усти и жадно искрящи очи. Само през една пресечка се виждаше гъмжащата от народ крайбрежна улица, а зад нея се простираше морето.
— Е, готови ли сме най-после? — изсумтя Бекайото като залиташе на дървения си крак и размахваше брадвата.
— Когато времето настъпи, ще ви кажем, — отвърна каещият се. После се обърна с безкрайна нежност към осъдената и попита:
— Имате ли някакво желание?
— Искам да ми простите! Да ми простите! — възкликна Луиза и падна пред него на колене.
Монахът простря ръка над приведената й глава.
— Бъдете свидетели, — провъзгласи той високо, — че от свое име, в името на Бога и хората аз прощавам на тази жена!
Същият груб глас, който вече беше прозвучал пред дома на Бекер, като заповяда, на мъченицата да се моли, се дочу и, сега, този път от тълпата долу, в подножието на ешафода: