По-нататък ще приведем във връзка с този документ един-два декрета на крал Фердинанд. Можем да ги сравним с указа на Диоклециан и да се убедим, че те твърде много си приличат. Само че указите на римския император са били по-добре редактирани.
Не е трудно да се досетим, че нито Сан Дженаро, нито двамата му дякони признали този декрет. Сан Дженаро продължил да служи в църквата, а дяконите му помагали; така че, една прекрасна сутрин и тримата били заловени при изпълнение на задълженията им.
Излишно е да споменаваме, че всички, които присъствали тогава на богослужението, били задържани заедно с тях. И съвсем безполезно е да напомняме, че пленниците не се поддали на заплахите на проконсула Тимотей и продължили упорито да проповядват вярата Христова.
Ще отбележим само, че в момента на арестуването една стара жена, която вече признавала Сан Дженаро за светия, го помолила да й остави някакви реликви за спомен. Сан Дженаро й протегнал двата съда, които му служили при светото тайнство на евхаристията, с думите:
— Вземи тези съдове, сестро и събери в тях кръвта ми!
— Но аз съм парализирана и не мога да направя нито крачка!
— Изпий виното и водата, които са останали в тях и ще проходиш!
Проконсулът особено намразил Сан Дженаро, защото той най-предано служил на сина Божи.
За начало проконсулът заповядал да хвърлят светията в разпалена пещ, но огънят загаснал и пламтящите въглени, които застилали пода, се превърнали в цветя.
Тогава Сан Дженаро бил даден за храна на дивите зверове.
В определения за екзекуцията ден амфитеатърът бил препълнен. Стичали се тълпи от всички краища на провинцията. Амфитеатърът на Поцуоли бил, както и този в Капуа, където помним, че се е спасил Спартак, един от най-красивите в цяла Кампания.
Впрочем, това е същият цирк, чийто развалини съществуват и сега. Двеста и тридесет години по-рано божественият император Нерон устроил тук празненство в чест на царя на армения Тиридат, който, изгонен от своето царство от Корбулон, поддръжника на Тигран, се явил да търси короната си при сина на Домиций и Агрипина. Всичко било така подготвено, че да порази учудения варварин.
Най-силните зверове, най-изкусните гладиатори се сражавали пред него, но тъй като останал безстрастен пред това зрелище, Нерон го попитал, какво мисли за тези войни, чиято свръхчовешка сила предизвиквала буря от аплодисменти. Тиридат, без да отговори, станал и с усмивка метнал копието си на арената. С един удар той пронизал два бика едновременно.
От този ден циркът нито веднъж не бил събирал такова количество зрители.
Едва проконсулът заел своето място на трона и ликторите се строили около него, и тримата светии, изведени на арената по негова заповед, били оставени пред вратите на дивите зверове. По знак на Тимотей преградите били вдигнати и хищниците изскочили на арената. При вида им тридесет хиляди зрители радостно зааплодирали. Учудени, зверовете също отвърнали със заплашителен рев, който заглушил всички викове и заставил да спрат всички аплодисменти. После, възбудени от вълнението на тълпата, измъчвани от тридневен глад и привлечени от мириса на човешка плът, с която ги хранели на големи празници, лъвовете започнали да разтърсват гриви, тигрите да се готвят за скок, а хиените да облизват устни… но какво било учудването на проконсула, когато видял, че хиените, тигрите и лъвовете легнали в краката на тримата мъченици в знак на уважение и покорство, а оковите на Сан Дженаро се разпаднали и той, вдигайки с усмивка освободената си ръка, благословил зрителите. Разбирате, че Тимотей, проконсул, наместник на императора, не можел да прости на нещастния епископ, още повече, че при вида на последното чудо, извършено от него, пет хиляди зрители приели християнството. Като се убедил, че огънят е безсилен против неговия пленник и че лъвовете лягат в краката му, проконсулът заповяда да отсекат главите и на тримата.
Една прекрасна есенна утрин на 19 септември 305 година Сан Дженаро, съпроводен от Прокъл и Созий, бил отведен на площада на Вулкан, разположен близо до полуизгасналия кратер в равнината Солфатар, за да бъдат екзекутирани. Но едва направил и петдесетина крачки към площада, когато един бедняк си пробил път през тълпата и залитайки, паднал на колене.
— Къде си, свети човече? — възкликнали беднякът. — Аз съм сляп и не те виждам.
— Тук съм, сине мой, — отвърнал Сан Дженаро, като се спрял, за да изслуша стареца.
— Ах, отче! — възкликнал човекът. — Позволи ми преди смъртта си да целуна следите от краката ти!
— Този човек е побъркан, — казал палачът и се приготвил да го отблъсне.
— Позволи на този слепец да се приближи, моля те — промълвил Сан Дженаро.