Дали защото не знаели за тази клетва, или защото не й вярвали, но Гуидо, Доменико и един кавалер от Арпино пристигнали в Неапол. Но кавалерът бил принуден веднага да побегне, без дори да се докосне до четката. Гуидо, след две покушения на живота му, които той е избягнал само по чудо, на свой ред напуснал Неапол. И единствено Доменико, привикнал към непрекъснатите преследвания, уморен от живота, който неговите съперници направили толкова тежък и печален, не слушал нито оскърбления, нито заплахите и продължавал да рисува. Той с успех завършил „Жената, която излекува болните“, „Възкресението на младия човек“ и вече изписвал купола, когато един ден, както си бил на скелето, неочаквано се почувствувал зле. Отнесли го в къщи; оказало се, че е отровен. След това неаполитанските художници решили, че най-после се освободили от всяко съперничество. Но, сгрешили. Една прекрасна сутрин се появил Джеси с двамата си ученика, за да замени Гуидо, своя учител. Седмица по-късно двамата ученика, които примамили на някаква галера, безследно изчезнали и никой повече не говорил за тях. Тогава Джеси, изоставен от всички, изгубил мъжеството си и заминал. Испанецът, Коренцио, Лафранко и Станцоне станали господари на положението: получили всичката слава и блестящо бъдеще, до което стигнали с цената на престъплението.
И така, Испанецът създал своята монументална композиция „Светецът излиза от огнената пещ“, Станцоне — „Изцелението на бесния“, а за Лафранко останал куполът, до който той отказал да се докосне, докато не изтрили напълно стенописите, започнати от Доменико.
В този параклис, който имал своите мъченици на изкуството, поставили останки на Сан Дженаро.
Мощите се пазят в ниша, поставена зад главния олтар. Тя е разделена наполовина от мраморна преграда, за да не може главата на светията да вижда неговата кръв. Това обстоятелство би могло да предизвика преждевременното извършване на чудото, тъй като, според думите на клириците, съсирената кръв се втечнява при доближаване на главата към съдовете. Нишата се затваря с две вратички от лято сребро, украсени с герба на Карл II, краля на Испания. Тези вратички имат два ключа, единият от които се пази при архиепископа, а другият — при така наречените „депутати на Ризохранилището“, избрани по жребий сред благородниците. Както виждаме, Сан Дженаро е разполагал със същата свобода, както венецианските дождове, които не можели да напускат пределите на града и излизали от дворците си само с разрешение на сената. Ако това затворничество е имало своите неудобства, то съвсем не е било без преимущества. Сан Дженаро спечелил от това, че не го безпокоили по всяко време на деня и нощта, като някой селски доктор. А печелили също всички каноници, дякони, протодякони, църковни пазачи, ризничари — всички, та до най-малки певци от катедралния хор, които добре знаели превъзходството на положението си над техните събратя по обслужването на другите светии.
Веднъж, когато Везувий избухнал и лавата, вместо да следи обичайния си път, с други думи, за осми или девети път да засипе Tope дел Греко, се насочила към Неапол, сред ладзароните избухнал метеж. Те щели да загубят най-малко от всички, но оглавили въстанието по традиция. Те се спуснали към катедралата, искайки, главата на Сан Дженаро да бъде изнесена срещу огнената лава. Но да се удовлетвори желанието им, се оказало не съвсем лесна работа. Сан Дженаро бил заключен с два ключа; единият се намирал у архиепископа, който по това време обхождал епархията си, а другият бил у депутатите, които, опитвайки да спасят собствените си ценности, се щурали в разни посоки.
За щастие, дежурният каноник бил находчив човек и много се гордеел с високо положение, което неговият светия заемал на небето и земята. Той излязъл на балкона, откъдето се виждал целият площад, претъпкан от хора, и направил знак, че иска да говори. Поклащайки глава, като човек, учуден от дързостта на събралите се, той започнал следната реч:
— Ей, вие, глупаци такива! Какво сте се развикали: „Сан Дженаро! Сан Дженаро!“, като че ли викате някоя карета: „Свети Фиакър! Свети Фиакър!“ Разберете, негодници, че Сан Дженаро е благородник и няма да наруши спокойствието си заради първият срещнат!
— Виж ти! — намерил се някакъв умник. — Исус Христос винаги се е грижил и за първият срещнат! А ако помоля за нещо Господа Бога, нима той ще ми откаже?
Каноникът се засмя презрително.
— Сега се хвана! — казал той. — Чий син е бил Исус Христос, позволете да ви попитам? Син на дърводелец и бедна девойка. Исус Христос е просто ладзарони от Назарет, а виж, Сан Дженаро е нещо друго! Той е син на сенатор и патрицианка. Значи, както сами виждате, Исус Христос не може да се мери с него! Така че, изчезвайте от тук! Вървете да молите Господа Бога, щом ви се е приискало! А колкото до Сан Дженаро, твърдо ви казвам: можете да се съберете десет пъти повече, и можете да крещите десет пъти по-силно, но той няма да се помръдне от мястото си, защото има право да не се безпокои за дреболии!