— Вярно е! — заговорили в тълпата. — Да идем по-добре да молил Господа Бога!
И ладзароните тръгнали да молят Исуса Христа, който, тъй като наистина, не бил толкова знатен, колкото Сан Дженаро, напуснал Санта Клара и се отправил с тълпата натам, където неговото милосърдно присъствие било необходимо. Но или Господ не искал да действува в ущърб на Сан Дженаро, или нямал достатъчно власт да заповяда на лавата да се върне в руслото си, както бил заповядал на морето, но потокът от лава продължил да пълзи напред, макар да го заклинали в името на светите дарове и самия Господ Бог.
И така, опасността все повече нараствала, виковете на хората ставали все по-силни, когато изведнъж мраморната статуя на Сан Дженаро, издигната на моста Магдалина, потръпнала, и дясната ръка на светеца, притисната до сърцето му, се отделила от гърдите и с властен жест се протегнала напред, спирайки лавата, както това сторил Нептун, който спрял бушуващия океан с думите „Аз заповядвам“.
Лавата се спряла.
Понятно е, колко нараснала славата на Сан Дженаро след това ново чудо.
Карл III-ти, бащата на Фердинанд, сам бил свидетел на това събитие. Той търсел начин да се отблагодари на светеца. Но това се оказала трудна работа. Сан Дженаро бил знатен, Сан Дженаро бил богат, Сан Дженаро бил светец, Сан Дженаро, той току-що го доказал — бил по-могъщ от самия Господ Бог. Тогава кралят дал на Сан Дженаро званието, за което, предполагаме, светецът никога не е претендирал: назначил го за „главен командор“ на Неаполитанските войски със заплата от тридесет хиляди дуката.
Ето защо Микеле, без да си криви душата, можеше да отвърне на Луиза Сан Феличе на въпроса, „къде е Салвато“: „той е дежурен по охраната на главния командор до десет и половина сутринта“.
И наистина, както казал славният каноник и както повтаряме ние след него, Сан Дженаро е светец-аристократ. Той има свита от светии с по-нисък ранг, които признават превъзходството му почти така, както римските клиенти признавали превъзходството на своя патрон. Тези светии го следват, когато той излиза, приветствуват го, когато минава покрай тях, чакат го, когато се завръща. Това е министерският съвет на Сан Дженаро.
Ето как се набираше тази армия второстепенни светии, стражата, свитата и дворът на блажения Беневентски епископ.
Всеки манастир, орден, енория, всеки човек, който иска да направи своя светия покровител на Неапол под предводителството на Сан Дженаро, трябва само да отлее статуята му от чисто сребро, на стойност осем хиляди дуката, и да я постави в Параклиса — Ризохранилище. Статуята, веднъж приета там, остава навеки. От тази минута тя се ползува с всичките прерогативи на своето положение. Както ангелите и архангелите на небето вечно славят Бога, около когото образуват своя хор, така славят Сан Дженаро младшите светии. Но в замяна за вечното блаженство, което им е обещано на небето, те са осъдени на същото такова заточение, както и Сан Дженаро. Даже тези, които са направили подаръка, не могат да извадят статуята от свещената й тъмница, без да предадат на нотариуса двойната цена, при това не се прави разлика дали я изнасят на бял свят по лична прищявка или за общото благо. Светията бива пускан за по-дълго или по-кратко време, само когато необходимата сума бъде предадена на нотариуса. След като светецът се върне на мястото и самоличността му бъде установена, собственикът, срещу квитанцията за своя све-тия може да получи залога обратно. По такъв начин се обезпечава опазването на светиите; ако те дори се отклонят от пътя, пак няма загуба: от оставеното в залог сребро може да се изработят две статуи вместо една.
Тази мярка, която на пръв поглед може да се стори чист произвол, била приета едва след като хората жестоко злоупотребили с прекомерната доверчивост на Сан Дженаро. Статуята на Сан Гаетано, изнесена от църквата без залог, не само не била върната в уречения ден, но и въобще никога не я видели. Опитали се да обвинят за това самия светец, като твърдели, че той не бил така силно привързан към Сан Дженаро, затова използувал първия подходящ случай, за да избяга от него. Но най-почтените хора опровергали това клеветническо обвинение. След проведените разследвания се изяснило, че скъпоценната статуя е открадната от някакъв кочияш, който я отнесъл с каретата си. Спуснали се да преследват крадеца, но тъй като минали вече два дни и той бягал с каретата, теглена от чифт бързи коне, а полицията трябвало да го преследва пеша, то той, вероятно, е успял да пресече границата. От този злополучен ден достойната корпорация на кочияшите, които дотогава в Неапол, както и във Франция, си оспорвали с кучетата първенството по вярност, била жестоко компрометирана. Кочияшите вече не смеели да поръчат свой портрет с надпис „На верния кочияш“ на кесията, която държал в ръка завръщащият се от пътуване колар. Нещо повече: ако в Неапол имате недоразумение с някой файтонджия и решите, че си струва труда да нанесете на противника си едно от тези оскърбления, които се измиват само с кръв, не го проклинайте нито с „Пасха Господня“, както това правел Луи XI, нито със „Светия търбух“, както е ругаел Анри IV. Споменете просто Свети Гаетано и ще видите, как вашият враг ще падне в краката ви да моли за прошка. Наистина, в два от три случая, след това той ще скочи на крака и ще се нахвърли върху вас с ножа си.