От само себе си е ясно, че вратите на Ризохранилището винаги бяха отворени за светии, които биха пожелали да се присъединят към двора на Сан Дженаро. При това техните жития не се подлагат на проверка и никой не търси обяснение какво са правили те през 1399 или 1426 година. Единственото нерушимото правило и неотменимо условие си оставаше статуята да бъде отлита от чисто сребро, със съответна проба и тегло.
Но ако статуята беше от злато и тежеше двойно повече, все пак не биха се отказали от нея. Само йезуитите, които, както е известно, не пренебрегват никакви средства, за да укрепят и разширят своята популярност, за три години бяха поставили в параклиса цели пет статуи.
А сега се надяваме, че читателят, след като се е запознал с всички тези подробности, които намерихме за необходимо да приведем, ще разбере цялата важност на изявлението, направено от главнокомандуващия на френската армия.
XXI
КАК САН ДЖЕНАРО ИЗВЪРШИ СВОЕТО ЧУДО И КАКВО УЧАСТИЕ ВЗЕ ШАМПИОНЕ В НЕГО
Още от ранни зори всички улици, които водеха към катедрала Санта Клара, бяха запълнени с огромни тълпи народ. Роднините на Сан Дженаро, потомци на старата жена, която слепият срещнал на площада на Вулкана, където тя събирала кръвта на светията, навреме заеха местата си край олтара, не да помагат на чудото, както правеха обикновено, но, напротив, да му препятстват, доколкото е възможно. Катедралата беше претъпкана с хора, които преливаха навън.
През цялата нощ камбаните бяха звънели с пълна сила. Казваха, че самият звън бил толкова силен, та предизвикал дори леко земетресение. При това всяка камбана беше звъняла по своему, независимо от останалите.
Шампионе беше заповядал нито една камбана да не бездействува през нощта. Не само Неапол, но и всички околни градове и села, цялото население трябваше да бъде уведомено, че Сан Дженаро е призован да извърши чудото си.
И така, още на разсъмване всички главни улици на Неапол наподобяваха бурни реки, влачещи потоци мъже, жени и деца. Цялата тази тълпа бързаше към архиепископския дворец, за да заеме местата си в тържествената процесия, която трябваше да тръгне оттам към катедралата.
По това време през всички градски порти в Неапол влизаха рибари от Кастеламаре и Соренто, ловци на корали от Торе дел Греко, продавачи на макарони от Портичи, градинари от Поцуоли и Байа, най-после, жени от Прочида, Иския, Ачера и Магдалина в най-богатите си одежди. Сред тази тълпа, пъстра, шумна, пременена, от време на време се появяваше една старица със сиви разрошени коси, подобна на Кумската сибила. Тя крещеше по-силно и жестикулираше по-разпалено от останалите. Пробивайки си път през тълпата, тя безцеремонно разбутваше хората, но въпреки това беше обкръжена с всеобщо уважение и почит. Това беше една от роднините на Сан Дженаро, която беше закъсняла и сега бързаше да се присъедини към своите близки, за да заеме в процесията или край олтара в катедралата Санта Клара мястото, което й принадлежеше по право.
При нормални условия, когато чудото трябваше да се извърши в определеното време, процесията се събираше рано сутринта пред архиепископския дворец и оттам тръгваше към катедралата. Улиците бяха толкова препълнени с народ, че разстоянието от половин километър се изминаваше за четиринадесет или петнадесет часа.
Но този път хората не се спираха по пътя, бавейки се пред вратите на кръчмите и тъпчейки на едно място, като дали обет пилигрими. Двоен ред войници от републиканската армия се простираше от двореца на архиепископа до катедралата. Той разчистваше пътя, пропъждайки стълпените хора, отстраняваше всички препятствия по пътя на процесията. Само че щиковете висяха на кръста на войниците, а в дулата на пушките им бяха затиснати цветя.