По този начин процесията трябваше да измине за час разстояние, за което обикновено й бяха необходими петнадесет.
Точно в седем сутринта Салвато и неговите хора — с други думи, почетната стража на Сан Дженаро, сред която се намираше Микеле в новия си мундир и с хоругва в ръце, на която със златни букви беше написано „Слава на Сан Дженаро!“, — тръгнаха от архиепископския дворец към катедралата. Напразно би било да се търси в тази чисто военна церемония свободната непринуденост, с която се отличават процесиите на Сан Дженаро в Неапол.
Обикновено, представлявана сама на себе си, процесията се движи необуздано като Дюранс, или независимо като Лоара, влачейки хорския поток между двойната линия на къщите, които бяха бреговете й, ту внезапно спирайки, неизвестно защо, ту възобновявайки пътя си по също така неизвестна причина.
Сред този хорски поток не се виждаха бляскавите мундири, сияещи със злато, украсени с кръстове и орденски ленти; тук не присъствуваха неаполитанските офицери с обърнати свещи в ръка, около които се въртят по трима-четирима лад-зарони. Блъскайки се, търкаляйки се, падайки, те се опитват да хванат в хартиен плик капките восък от свещите, докато офицерите с горделиво вдигната глава не се интересуват от това, което става под краката им и, дарявайки с кралска щедрост ладзароните с восък за някой грош, гледат дамите, събрани по прозорците и балконите, а те, давайки си вид, че хвърлят цветя срещу процесията, мятат букетите си към офицерите в замяна на най-нежни погледи.
Би било също толкова напразно да търсим в тълпа, около кръста или хоругвите, сред народа, който ги обкръжава и разделя, монасите от всички ордени и видове — капуцини, картезианци, доминиканци, камалдули, кармелити, обути и боси — дебели, закръглени, мургави, румени и широкоплещи, крачещи като на селски празник или селски панаир, без никакво уважение към кръста, който се извисява над главите им, и към хоругвите, които хвърлят бегла сянка върху челата им; смеят се, пеят, бъбрят, предлагат на мъжете да си смръкнат тютюн от роговите си табакери, дават съвети на бременните, на тези които не са бременни подсказват номерата на лотарийните билети и хвърлят сладострастните погледи, което никак не подхожда на устава на ордена им, към младите момичета по праговете към къщите, по тротоарите и зад дворцовите решетки. Нямаше ги и другите, дългите, кльощави, измършавели от пости, бледи от въздържание, останали без сили от умъртвяване на плътта, вдигащи към небето чела, като от слонова кост, очите, хлътнали и обкръжени от тъмни сенки. Те крачат, без да виждат нищо наоколо, носени от хорския поток; живи призраци, осезаеми фантоми, превърнали живота си в ад, с надеждата, че този ад ще ги отведе право в рая, те в дните на големи религиозни празници жънат плодовете на монашеските си подвизи във вид на боязливо уважение, с което ги обкръжават околните.
Не! Никакви граждани, никакви монаси или кльощави, аскети или сладострастници, тръгнали след кръста и хоругвата. Народът се тълпеше в тесните улички, проходи и пресечки: той гледаше заплашително френските войници, които безгрижно крачеха сред тълпата, където всеки стискаше в ръката си нож, изчаквайки минутата, когато ще го извади от пазвата, от джоба или от пояса и ще го забие в сърцето на победилия враг, който вече беше забравил за победата си и вместо монасите раздаваше нежни погледи и любезности. Но към врага не бяха толкова благосклонни, и в отговор той чуваше само злобно мърморене и скърцане със зъби. Колкото до монасите — те бяха там, но, разпръснати из тълпата, тихо подстрекаваха към убийства и въстание. Този път, колкото и да бяха различни одеждите им, мнението им бе едно. И то прелиташе из тълпата като мълния, предвещаваща буря: „Смърт на еретиците! Смърт на враговете на краля и на нашата свята религия! Смърт на оскърбителите на Сан Дженаро! Смърт на французите!“
Зад кръста и хоругвата, носени от църковните служители, и охранявани само от Палиукела, приближеният на Микеле, получил за тази си дейност звание младши лейтенант и събрал вече стотина ладзарони под свое командване, следваха седемдесет и пет сребърни статуи на по-младите покровители на Неапол, които, както вече казахме, съставяха двора на Сан Дженаро.
Колкото до последния, то предната нощ главата му беше пренесена в катедралата Санта Клара и поставена в олтара за поклонение на вярващите.
Това шествие на светии, което, благодарение на събраните заедно най-почитани имена от християнския католически календар и мартиролога на светиите мъченици, обикновено предизвикваше при появата си чувства на уважение и благоволение, през този ден беше посрещнато с възмущение и то толкова силно, че получи по свой адрес само проклятия.