И наистина, страхувайки се да не би по-голямата част от тези светии, почитани и във Франция, да даде на Сан Дженаро съвет да предпочете французите, ладзароните, разбрали за греховете, в които блажените биха могли да бъдат упрекнати, ги ругаеха по пътя на процесията напред. Те обвиняваха свети Петър в предателство, свети Павел в идолопоклоничество, свети Августин за неговите пакости, света Тереза за нейния екстаз, свети Франческо Борджия за негови принципи, свети Гаетано в безгрижие, и всичко това с викове, които оценяваха високо права на светиите и доказваха че главните добродетели, открили им пътя към рая, са търпение и самоунищожението.
Всяка от статуите беше носена от шестима, а пред тях вървяха шест свещеника от църквите, където тези светии бяха на особена почит. Всяка от тази статуи предизвикваше по пътя си възторжени викове, които, както вече казахме, с приближаването към катедралата Санта Клара преминаваха в заплахи.
И така, съпровождани от ругатни и закани, светците пристигнаха най-после в катедралата и там, като отдадоха смирена почит на Сан Дженаро, заеха местата си пред него.
След светиите вървеше архиепископ Кепече Дзурло, който беше се появявал, както вече видяхме, през дните на метежа, предшествувал пристигането на французите, и когото подозираха във връзка с патриотите.
Хорския поток достигна катедралата и спря. Сто и двадесет човека на Салвато образуваха верига от главния вход до входа към олтара, а сам той стоеше пред входа към нефа с гола сабя.
Ето какво представляваше вътрешния вид на катедралата, претъпкана с любопитния народ.
В главния олтар от едната страна се намираше главата на светеца, от другата — съдът с кръвта му.
Пред олтара пазеше един каноник. Архиепископът, който не вземаше участие в чудото, се беше отдръпнал под балдахина си. От двете страни на олтара имаше трибуни. На лявата стояха музикантите, очаквайки с инструменти в ръка мига, когато щеше да се извърши, за да го прославят. Дясната трибуна беше изпълнена със старици, които претендираха за родство със Сан Дженаро и идваха тук обикновено, за да способствуват на чудото, благодарение на кръвните си връзки със светията. Но този път те бяха дошли, за да му попречат. От горното стъпало на стълбата, която водеше към хора, се простираше балюстрада от позлатен мед, до първото стъпало стоеше Салвато със сабя в ръка.
От двете страни на тази балюстрада коленичиха вярващите.
Каноникът, който стоеше пред олтара, държеше в ръката си съда със светата кръв и даваше на вярващите да го целунат, като показваше на всички че кръвта е съсирена, след което удовлетворение вярващи се оттегляха, отстъпвайки място на следващите. Тази церемония започна в осем и половина сутринта.
Сан Дженаро, който разполагаше обикновено с един, два и даже три дни за извършване на чудото си, и който понякога, в края на третия ден, така и не правеше нищо, този път имаше само два и половина часа.
Народът беше убеден, че чудото няма да стане, и ладзароните, виждайки, че в църквата има малко французи, се бяха договорили, ако в десет и тридесет когато удари часовникът, чудото не се извърши, да нападнат победителите си и да се разправят с тях.
Салвато заповяда на своите сто и двадесет гренадири, когато удари десет и приближи решителния момент, да извадят цветята от дулата на пушките си и да затъкнат на тяхно място щиковете.
Ако в десет и половина чудото не стане и се чуят заплахи, да се извърши следната маневра: сто и двадесет гренадири се обръщат половината наляво, другите надясно, и насочват пушките към тълпата. При команда „огън“ да започнат стрелба: всеки французин трябваше да даде по петдесет изстрела.
Освен това, през нощта на Меркатело беше разположена батарея, за да обстрелва цялата улица Толедо. Друга батарея беше установена на улица Студи, за да държи под обстрел площад Пиние и улица Фориа.
Най-после, още две батареи — една пред стените на замъка Уово, другата при Витория, — за да обстрелват от едната страна крайбрежната Кияйя.
Новият замък и замъкът Кармине, укрепени с френски гарнизон, бяха готови за всяка изненада, и Николино, стоейки на стената на замъка Сан Елмо с далекоглед в ръка, трябваше само да даде знак на своите артилеристи, за да открият огън. Този страшен огън трябваше да подпали Неапол.
Шампионе стоеше в Каподимонте с резерв от три хиляди души; той трябваше, според обстоятелствата, да влезе мирно и тържествено в Неапол, или да хвърли армията по улицата Толедо с насочени щикове. От това се вижда че даже и без молитвите към Сан Дженаро, който трябваше най-после да се реши на нещо, молитви, на които Шампионе твърде много разчиташе, бяха взети необходими мерки и че, ако от една страна французите се готвеха за нападение, то от друга бяха готови за защита. Впрочем, никога досега по-зловещи слухове не бяха разпространявани по улиците на Неапол и никога по-мъчителна тревога не беше обхващала тези, които от своите балкони и прозорци наблюдаваха тълпата, в очакване ще бъде ли установен мир или отново ще започнат убийства, пожари и грабежи.