Сред тази тълпа, подстрекавайки към бунт, сновяха тези агенти на кралицата, които вече неведнъж сме срещали в нашето повествование. — Паскуале ди Симоне, Бекейото и този страшен калабрийски свещеник, кюрето Риналди, който, подобно на пяна, кипяща по повърхността на морето в бурни дни, се надигаше от дъното на обществото само в дни на смутове и кланета.
Всички тези викове, шум и заплахи замлъкнаха за миг, като по вълшебство, още при първия удар на часовника от кулата. Тълпата онемя, заслушана в хода на часовниковия механизъм, но когато звънът спря, неясният ропот на тълпата се извиси до такъв диапазон, че напомняше рева на прибоя при силен щорм.
И така, тълпата преброи осем, девет, десет удара. При последния удар, всред всеобщата тишина, възцарила се за няколко секунди в църквата така и на площада, гренадирите на Салвато извадиха цветята от дулата на пушките си и затъкнаха щиковете. Това действие предизвика злоба на присъствуващите.
До този момент ладзароните се бяха задоволявали да заплашват френските офицери с юмруци; този път те извадиха ножовете.
От своя страна, отвратителните старици, нарекли се роднини на Сан Дженаро, и по силата на това родство считащи се в правото свободно да общуват с него, заплашваха светията с най-страшни проклятия, ако чудото се извърши. Никога досега толкова слаби и набръчкани ръце не се бяха протягали към светията; никога още толкова устни, изкривени от гняв и старост, не бяха изригвали към подножието на олтара такива оскърбления. Каноникът, който показваше на вярващите съда със съсиреците кръв, беше оглушен и, както изглеждаше на крачка от умопомрачаването. Внезапно шумът, виковете и заплахите на улицата се удвоиха. Този голям шум беше предизвикан от отряд от двадесет и пет хусари, които с мускетони на бедрото препуснаха по свободния проход, оставен между двойната верига на френските войници от архиепископския дворец до катедралата. Този отряд под водачеството на адютанта Вилньов, спокоен и безучастен, премина по една от малките улички, обикалящи храма, и спря пред задните врати на Ризохранилището.
Тъкмо в този момент часовникът биеше и отрядът се възползва от временното затишие.
Вилньов слезе от коня.
— Приятели, — каза той на хусарите, — ако в десет и тридесет и пет не се върна и ако чудото не се извърши, влезте в ризницата, въпреки протестите, заплахите и дори съпротивата, които могат да ви окажат.
Дружно „Да, генерале!“ беше отговорът.
Вилньов отиде право в ризницата, където беше събран целият състав на катедралата без каноника, който показваше на вярващите съда с кръвта и им го подаваше за целувка. Клириците, твърде решени да не позволят на чудото да се извърши, в този момент тъкмо се ободряваха един друг, уверявайки се в непоколебимостта на решението си.
При вида на влезлия Вилньов присъствуващите се объркаха; но тъй като той беше млад човек, очевидно от знатен род, с добро и по-скоро меланхолично, отколкото строго лице, и влезе с усмивка, те се успокоиха и дори смятаха да му потърсят сметка за неподобаваща постъпка, когато той сам ги заговори.
— Скъпи братя, — каза той, — дошъл съм при вас по заповед на главнокомандуващия.
— С каква цел? — попитаха го твърдо.
— За да помогна чудото да се извърши.
Канониците поклатиха глави.
— О! Вие изглежда, се боите, че чудото няма да се извърши?
— Няма какво да крием от вас, че Сан Дженаро не е разположен за това.
— Какво пък! Дошъл съм да ви съобщя нещо, което, може би, ще промени настроението на светията.
— Съмняваме се в това.
Тогава Вилньов, все още усмихнат, се приближи до масата и с лявата ръка извади от джоба си пет фишека по сто луидора във всеки, докато с дясна измъкна от пояса си два пистолета. После взе часовника си и, като го сложи между златото и оръжието, каза:
— Тук има петстотин луидора, предназначени за уважаемите служители на Сан Дженаро, ако точно в десет и тридесет чудото се извърши. Виждате, че сега е десет и четиринадесет, значи, остават ви шестнадесет минути за размисъл.