— А ако чудото не стане? — с насмешка попита най-старшият от духовниците.
— Е, това е нещо друго, — отвърна адютантът, но вече без усмивка. — Ако в десет и тридесет чудото не се извърши, ще застрелям всички ви.
Канониците се опитаха да побягнат, но Вилньов взе по еди пистолет във всяка ръка и произнесе:
— Никой от вас няма да мръдне, с изключение на този, който ще излезе, за да извърши чудото.
— Това ще бъда аз, — обади се старшият.
— Точно в десет и тридесет, — заповяда Вилньов, — нито по-рано, нито по-късно.
Председателят се поклони и излезе, прегънат едва ли не до земята.
Беше десет и двадесет.
— Имате още десет минути, — каза Вилньов.
После, без да откъсва очи от часовника, продължи с убийствено хладнокръвие:
— На Сан Дженаро му остават само две! Невъзможно е да си представим вълнението, обхванало всички молещи се, което, нараствайки все повече, се изля в шум, напомнящ рева на морето и тътена на гръмотевица, когато часовникът удари десет и половина.
После настъпи пълна тишина.
В тази тишина всички чуха последния вибриращ звук, и в тази минута, когато виковете и заплахите бяха готови да се възобновят, изведнъж се разнесе силният и ясен глас на каноника, който вдигна съда с кръвта високо над главите на събралите се, и провъзгласи:
— Чудото се извърши!
В същия миг ропотът, виковете и заплахите замлъкнаха като по вълшебство. Всички паднаха на колене и, почти докосвайки с чело земята, възкликнаха: „Слава на Сан Дженаро!“ А Микеле изскочи от катедралата, застана на стълбите и извика, размахвайки знамето:
— Чудото стана!
Хората на площада паднаха на колене.
Всички камбани на Неапол започнаха оглушителен ансамбъл с цялата си исполинска мощ.
Както беше казал Шампионе, той наистина знаеше молитва, пред която Сан Дженаро не можеше да остане безразличен.
И наистина, както видяхме, светията не пропусна да се прояви. Ликуващите артилерийски залпове, разнесли се от четирите крепости, известиха, че Сан Дженаро току-що се е обявил за приятел на французите.
XXII
ПАРТЕНОПЕЙСКАТА РЕПУБЛИКА
Щом чу тържествения звън на камбаните, слял се с квартета на оръдейните залпове, Шампионе веднага разбра, че чудото се е извършило, и излезе от Каподимонте, за да триумфира в Неапол. Той премина през целия град, първо по улицата Кристалина, после през площад Пиние и площад Сан Спирито, по улица Меркатело, сред бурната радост и хилядократно повтаряните викове: „Да живеят французите! Да живее Френската република! Да живее Партенопейската република!“ Цялото това население, което три дни се беше сражавало против Шампионе, убивало, осакатявало, изгаряло войниците му, което едва час преди това беше готово отново да пали, убива и осакатява, за миг беше преобразено от чудото на Сан Дженаро, и от момента, когато светецът взе страната на французите, вече не виждаше никакви причини да се бори против тях.
— Сан Дженаро знае по-добре от нас как да постъпи, — казваха ладзароните. — Да последваме примера му!
Сред буржоазията и благородниците, които нахлуването на французите беше избавило от бурбонската тирания, радостта и ентусиазмът не бяха по-малки. Всички прозорци бяха украсени с трицветни френски и неаполитански флагове, които, развявайки се, смесваха цветовете си. Хиляди млади жени, надвесени от прозорците, размахваха кърпички и викаха: „Да живее Републиката! Да живеят французите! Да живее главнокомандуващият Шампионе!“ Децата тичаха пред коня му с жълти, червени и сини знаменца. Наистина, по паветата все още имаше петна кръв, някъде димяха съсипани домове; но в тази страна, живееща само в настоящето, където бурите преминават без да остават следа по лазурното небе, траурът вече беше забравен.
Шампионе се отправи към катедралата, където архиепископ Кепече Дзурло служеше молебен пред мощите и кръвта на Сан Дженаро, поставени пред очите на всички. В знак на признателност за покровителството, което светията оказваше на французите, Шампионе му поднесе в дар обсипана с брилянти митра, която светията благоволи да приеме и позволи да я сложат на главата му без да оказва никаква съпротива. По-късно ще видим какво струваше на архиепископа слабостта, проявена от него към французите.
Докато в катедралата пееха „Тебе Боже славим“, по всички стени на Неапол се появиха следните възвания:
„Неаполитанци!
Бъдете свободни и умейте да използувате свободата си. Френската република ще намери във вашето щастие възмездие за своята умора и загуби в боевете. Ако сред вас все още има привърженици на падналото правителство, те могат спокойно да напуснат тази земя на свободата. Нека бягат от страната, където сега всички са свободни граждани. Нека робът се завърне при робите! От тази минута френската армия ще се нарича неаполитанска и се заклева да поддържа вашите права и да ви защитава с оръжието си всеки път, когато интересите на вашата свободата го изискват. Французите се кълнат да уважават вашата религия, свещените права на собствеността и на личността. Новите магистрати, избрани от вас, със своето бащинско мъдро управление ще охраняват отдиха и щастието на гражданите, ще унищожат страховете на невежеството, ще успокоят яростта на фанатизма и ще ви дадат толкова любов, колкото вероломство получихте от вашето паднало правителство“.