Преди да излезе от катедралата Шампионе освободи Салвато и назначи почетен караул за съпровождането на Сан Дженаро до архиепископския дворец и за охраната му там, под девиза: „Уважение към Сан Дженаро“.
Още сутринта, предвиждайки, че Сан Дженаро ще благоволи да извърши чудото си (в това Шампионе изобщо не се съмняваше), вече беше създадено временно правителство и назначени пет комитета: главен комитет, комитет по вътрешните работи, комитет по финансите, комитет за правосъдието и полицията и законодателен комитет.
Всички членове на комитетите влязоха във временното правителство. Чирило и Мантоне, конспираторите от първите глави на нашето повествование, бяха членове на временното правителство, а Мантоне, освен това, беше и военен министър. За командир на неаполитанските легиони определиха Еторе Карафа. Скипани стана един от първите командири на армията след нейната реорганизация. Николино запази поста си комендант на замъка Сан Елмо, а Веласко пожела да си остане само доброволец.
От катедралата Шампионе се отправи към храма Сан Лаврентий. За неаполитанците, които от XII век нямаха самоуправление, този храм беше нещо като кметство, където в дни на тревога се събираха на съвещание избраниците на народа и неговите вождове. Генералът беше съпроводен от членовете на временното правителство, които едновременно бяха и членове на някои от комитетите.
Там, пред огромната тълпа, Шампионе взе думата и произнесе не прекрасен италиански следна реч:
— Граждани, вие временно ще управлявате Неаполитанска-та република, окончателно правителство ще бъде избрано от народа, когато вие самите, управлявайки съгласно законите, които бяха цел на тази революция, ще облекчите труда по издаването на нови закони. Именно с тази надежда ви възлагам временно задълженията на законодатели и управници. И така, ще имате неограничена власт, но в същото време ще поемете и огромна отговорност.
Помислете само, от вас зависи щастието на народа ви! Изберете славата или позора! Упълномощавам ви за това. Имената ви са избрани не по особено предпочитание и не в резултат на интриги. Вашата единствена препоръка е доброто ви име. На вашето доверие ще отговорите с честен труд и във вас ние ще видим хора, не само талантливи, но и млади, пламенни, искрени патриоти на родината си.
Основавайки Неаполитанската република, вие ще вземете за образец, доколкото позволяват нравите и законите на страната ви, конституция на Франция, майката на новата република и новата цивилизация.
Управлявайки отечеството си, създайте Партенопейската република, приятелка, съюзница, сестра на Френската. И нека те бъдат неразделни! Не се надявайте, че можете да бъдете щастливи без нея! Ако Френската република се залюлее, Неаполитанската ще падне! Френската армия, която ви гарантира свободата, ще приеме, както вече ви казах, името Неаполитанска. Тя ще охранява вашите права и ще ви помогне във вашия труд. Тя ще се сражава заедно с вас и за вас и, умирайки за вашето благо, няма да поиска от вас нищо, освен дружба и единство!
Тази реч завърши под възторжените аплодисменти и радостни викове. В тълпата много хора плачеха. Това зрелище беше ново за страната, неаполитанците не бяха чували такива думи. За първи път пред тях беше провъзгласен великият закон за братството на народите, най-висшият обет на сърцето, последната дума на човешката цивилизация.
И така, този ден, 24 януари 1799 година, стана празник за неаполитанците, такъв, като четиринадесети юли за французите.
Републиканците се прегръщаха по улиците и в порив на благодарност обръщаха взор към небето. За първи път в Неапол хората се почувствуваха свободни телом и духом. Революцията от 1647 година беше революция на народа, груба и странна; революцията от 1799 година — на буржоазията и благородниците — с други думи, интелектуална и милосърдна. За Мазаниело революцията беше възстановяване правата на нация от народа, от начало победен, а после победител. За Шампионе революцията беше възстановяване на свободата на нацията, която поробеният народ изтръгна от своя покровител.