По лицето на Нелсън Фердинанд се досети, че ударът му беше попаднал в целта, и, като разбра по отривистия, повелителния тон, че адмиралът беше дал заповед, премести погледа си върху капитан Хенри, за да проследи как тази заповед ще бъде изпълнена.
Хенри слезе надолу и след няколко минути се върна с флаговете, които трябваше да бъдат закачени в определен ред на мачтата.
— Предупредихте ли кралицата, че ще бъде даден оръдеен изстрел, и че тя не трябва да се безпокои? — попита Нелсън.
— Да, милорд, — отвърна Хенри.
И действително, в същата минута се разнесе оръдеен залп и стълб дим се изви над горната батарея.
Петте флага, донесени от Хенри, се извиха над сигналната мачта, предавайки заповедта на Нелсън с цялата й категоричност.
Оръдейния залп имаше за цел да привлече вниманието на „Минерва“, която издигна флаг, показващ, че сигналът от „Вангуард“ е приет.
Каквото и да беше въздействието на получените сигнали. Карачиоло незабавно се подчини. Той свали брамсела, прибра фока и грота и привърза платната.
Нелсън с далекоглед в ръка следеше как „Минерва“ изпълняваше заповедите му. Той видя как увиснаха платната им: на фрегата останаха само наклоненият грот и фока, и корабът изгуби три четвърти от скоростта си, докато Нелсън, напротив, вдигна всички платна.
За няколко часа „Вангуард“ навакса разстоянието и изпревари „Минерва“. Едва тогава Карачиоло вдигна своите платна.
И макар „Минерва“ да плуваше само с марселите, грота и фока и беше на около четвърт миля зад „Вангуард“, тя ни най-малко не изоставаше от тежкия колос, който беше вдигнал всичките си платна.
XXIV
БУРЯТА
Като видя с каква лекота маневрира „Минерва“ и как се подчинява на господаря си, като послушен кон, Фердинанд започна да съжалява, че не беше тръгнал със стария си приятел Карачиоло, както му беше обещал преди да предпочете „Вангуард“.
Той слезе в каюткомпанията и завари кралицата и младите принцеси почти успокоени. След изминалата нощ те бяха успели да поспят малко. Само принц Алберто, дете с нежно здраве, страдаше от непрекъснато гадене и не слизаше от ръцете на Ема Лайона, която с чудесна самоотверженост, забравила за всяка почивка, изцяло се беше посветила на грижите за кралицата и децата й.
През целия ден корабът непрекъснато сменяше галса. Само че маневрите се извършваха все по-трудно, тъй като морето беше твърде неспокойно. При всяко обръщане страданията на малкия принц се удвояваха.
Към три след обед Ема се качи на палубата.
Само присъствието й можеше да прогони бръчките от челото на Нелсън. Ема беше дошла да каже, че принцът се чувства много зле и че кралицата пита не може ли да хвърлят котва до някой близък бряг или да изменят курса.
Корабът се намираше недалеч от Амантея и би могъл да влезе в залива на Санта Еуфемия. Но какво щеше да помисли Карачиоло? Че „Вангуард“ не може да се справи с бурята, и че победителят Нелсън е бил на свой ред, победен от морето? Неговите неудачи по море бяха също толкова знаменити, както и победите му.
Не беше минал и месец откакто, борейки се с вятъра в Лионския залив, корабът му изгуби всичките си мачти и се върна в пристанището на Каляри, теглен на буксир от друг, по-малко пострадал кораб.
Нелсън оглеждаше хоризонта с опитния поглед на моряк, комуто са известни всички признаци за близката опасност.
Времето не даваше големите надежди. Слънцето, изгубено сред облаците, едва просветляваше зад тях със слаб жълтеникав пламък и бавно се спускаше на запад, обагряйки небето с цветовете на дъгата, което предвещаваше солен вятър и тревожеше лоцманите. „Грози ни беда, слънцето пусна котва!“ — казваха те.
Стромболи, откъдето вече се чуваха отдалечени тътнежи, както и архипелагът, сред който се извисяваше той, бяха напълно изгубени в гъстата мъгла, която сякаш плуваше по морето срещу бегълците. От противоположната страна, от север, хоризонтът малко се разясни, но докъде стигаше погледът не се виждаше нито един кораб, освен „Минерва“, която правеше абсолютно същите маневри като „Вангуард“ и изглеждаше негова сянка.
Другите кораби, възползували се от позволението на Нелсън да се движат самостоятелно, или бяха влезли в пристанището на Кастеламаре, или, обърнали на запад, бяха излезли в открито море.
Ако вятърът се задържеше и „Вангуард“ продължеше пътя си към Палермо, щеше да му се наложи да лавира през цялата нощ и, вероятно, през целия следващ ден.