Нелсън огледа великолепната картина, която природата беше разгърнала пред очите му; но той твърде често беше виждал подобни зрелища, за да могат те, колкото и прекрасни да бяха, да привлекат вниманието му за дълго.
Той повика Хенри.
— Какво мислиш за времето?
Беше очевидно, че Хенри, този опитен капитан, не беше очаквал да му зададат такъв въпрос. Но, за да не говори необмислено, той още веднъж обгърна с поглед целия хоризонт, опитвайки се през мъглата и облаците да проникне в тайнствената далечина на необятните простори.
— Милорд, — каза той, — изпитанието вече е отминало; смятам, че сме приключили с бурята, и че след час тя съвсем ще утихне. Но тогава, струва ми се, вятърът ще промени посоката си на юг или на север; във всеки случай, той ще е благоприятен за нас, защото ще бъдем в открито море.
— Казах същото на техни величества. Бях убеден, че мога да им обещая да прекарат следващата нощ в двореца на краля Роджеро.
— Тогава, остава само да удържим на обещанието си, а това поемам аз.
— Вие сте изморен, колкото и аз, Хенри, не, извинете, повече — нали не спахте изобщо.
— Е, в такъв случай, с разрешението на ваша светлост, ще си поделим дневните грижи: милорд ще отиде да си почине пет-шест часа; за това време вятърът ще определи посоката си, а милорд знае, че когато отдясно и отляво, отпред и зад кърмата ме окръжава вода, това ме затруднява не повече от всеки друг. Така че, дали вятърът ще духа от юг или от север, ще взема курс към Палермо и, когато милорд се събуди, ще бъдем вече на път. Тогава ще му предам управлението на кораба, което милорд ще продължи колкото му е угодно.
Нелсън се чувствуваше напълно разбит; при това, макар че плаваше по море от млади години, още страдаше от морска болест. Той отстъпи пред настояванията на Хенри и, като му остави командуването на кораба, слезе в каютата си.
Когато отново се качи на палубата, беше вече единадесет сутринта. Вятърът беше южен и доста хладен. „Вангуард“ беше заобиколил нос Орландо и се движеше със скорост от осем възела.
Нелсън огледа кораба. Само опитното око на моряка можеше да познае, че е претърпял бурята, оставила следите си в такелажа. Той протегна ръка на Хенри с благодарна усмивка и го изпрати на свой ред да си почине.
В момента, когато Хенри вече слизаше по стълбата, той го повика, за да попита какво са направили с тялото на малкия принц; лекарят Бити и капеланът Скот бяха пренесли момчето в каютата на лейтенанта Паркинсън.
Адмиралът се увери, че корабът следва правилен курс, даде разпорежданията си на рулевия и слезе в кубрика.
Малкият принц лежеше върху леглото на младия лейтенант; беше покрит с чаршаф, а седящият до леглото капелан, забравил че е протестант, се молеше за католика, четейки за-упокойна молитва.
Нелсън коленичи, прочете наум молитвата си и, като повдигна чаршафа от лицето му, хвърли на детето последен поглед.
Макар тялото да беше вече вкочанено, смъртта беше придала на чертите божествена чистота, премахвайки следите от страданието. Дългите светло-руси коси със същия оттенък, както у майка му, се спускаха на изящни къдрици покрай бледите бузи и шията със синкави жилки; ризата с голяма яка беше обшита на гърдите със скъпи дантели. Принцът изглеждаше като заспал.
Само, че вместо майка му или Ема, над него бдеше свещеникът.
Нелсън, макар и да не беше много чувствителен по природа, не можа да не помисли за това, че само на няколко крачки от малкия принц, който лежеше в каютата сам, се намираха неговите родители, четирите му сестри и брат му, но никой от тях не беше се сетил да дойде и се помоли за детето, както беше сторил Нелсън. Една сълза навлажни очите му и падна върху вкочанената ръка на малкия принц, до половина скрита под маншет от великолепна дантела.
В този момент той почувствува нечий лек допир и една малка ръка легна на рамото му. Той се обърна и усети докосването на нежни устни; това бяха ръката и устните на Ема.
Детето беше починало именно в нейните ръце. Докато майка му спеше или лежеше със затворените очи, обмисляйки злобно мрачни планове за отмъщение, не друг, а Ема беше дошла да изпълни благочестивия дълг на погребението, тъй като не желаеше грубите ръце на матросите да докосват крехкото детско тяло.