— Вярно е, — каза кралят, който не искаше да се лиши от удоволствието да си отмъсти на Нелсън за това, че, благодарение на адмирала, Англия го беше накарала да изгори флота си, за което той сега горчиво се разкайваше, — но ако бях на „Минерва“, щях да пристигна в Палермо още сутринта и вече бих прекарал на сушата цял ден. Но нищо! Все пак съм ви признателен: нали направихте всичко, което беше по силите ви. — И добави с престорено добродушие: — който е направил това, което може, е изпълнил дълга си.
Нелсън изкриви недоволно устни, тропна с крак и, като остави капитан Хенри на палубата, влезе в каютата си.
В този момент лоцманът извика:
— Всички по местата, — спускаме котва!.
Минутата, когато се спуска или вдига котвата, е една най-тържествените в живота на големите военни кораби. Затова, щом прозвуча командата, на борда на „Вангуард“ се възцари пълна тишина.
В тази тишина, спазвана от целия екипаж, и на нещо завладяващо: осемстотин човека, внимателни и безмълвни, очакват думата на капитана.
Вахтеният офицер, с рупор в ръка, повтори командата, а боцманът наду свирката си.
Матросите, увиснали на въжетата, веднага се заловиха за работа. Реите се завъртяха като по вълшебство и „Вангуард“, разтърсвайки могъщия си корпус, премина между два кора-ба, които вече стояха на котва, без да ги докосне и, въпреки тясното пространство, оставено му за маневриране, гордо се приближи към определеното му място, за да спусне котвата.
По време на маневрата голяма част от платната бяха вече прибрани. Тези, които още оставаха по местата си, служеха само за да намалят твърде голямата скорост на кораба. Лоцманът постави на руля един от сицилийските матроси, този, който беше давал на Нелсън сведения за теченията в пролива.
— Спускай котвата! — извика лоцманът.
Рупорът на вахтения офицер и свирката на боцмана потвърдиха командата.
Котвата веднага се отдели от борда и шумно потъна в морето: след нея се заточи масивна верига, която се извиваше и хвърляше през котвеното отвърстие блестящи пръски.
Корабът се тресеше от мачтите до кила: разнесе се силен трясък, морето закипя и, потръпвайки за последен път, „Вангуард“ застана на котва.
Работата на лоцмана приключи. Той почтително се приближи към Хенри и му се поклони.
Капитанът му протегна двадесет гвинеи, оставени от лорд Нелсън.
Но лоцманът с усмивка поклати глава и, като отблъсна ръката на Хенри, каза:
— Плаща ми моето правителство и, освен това, приемам пари само с лика на Фердинанд или крал Карл.
Кралят не изпускаше лоцмана нито за минута и, когато той, приведен, минаваше покрай него, го хвана за ръката.
— Кажи, приятелю, би ли могъл да ми окажеш една малка услуга?
— Заповядайте, ваше величество, и ако това е по силите на човек, заповедта ви ще бъде изпълнена.
— Можеш ли да ме закараш на брега?
— Няма нищо по-лесно, господарю … Но тази жалка лодка, удобна за лоцмана, ще бъде ли достойна за краля?
— Питам те, можеш ли да ме свалиш на брега?
— Разбира се, господарю.
— Отлично! Направи го.
Лоцманът се поклони и, като се обърна към Хенри, каза:
— Капитане, кралят желае да слезе на брега. Бъдете така добри, заповядайте да спуснат почетния трап.
Капитан Хенри застина, поразен за миг, от желанието на краля.
— Какво има? — попита го Фердинанд.
— Господарю, — каза Хенри, — трябва да предам желанието на ваше величество на лорд Нелсън: никой не може да напусне британски кораб без разпореждането на адмирала.
— Дори аз? Значи, съм пленник?
— Кралят не може да бъде пленник: но колкото по-знатен е пътник, в толкова по-голяма немилост ще се почувства командирът на кораба, ако високия му гост отиде без негово знание.
И като се поклони на краля, Хенри слезе в каютата на адмирала.
— Проклети англичани! — изръмжа кралят. — Струва ми се, че съм готов да стана якобинец, само за да не получавам повече никакви заповеди от тях!
Желанието на краля незабавно да слезе на брега порази Нелсън не по-малко от капитан Хенри. Той бързо изкачи на юта.
— Вярно ли е, — обърна се той към краля, въпреки етикета, който забраняваше да се задават въпроси на монарсите, — вярно ли е, че ваше величество желае да напусне „Вангуард“ веднага?
— Няма нищо по-вярно, скъпи милорд! — отвърна Фердинанд. — На борда на „Вангуард“ се чувствам прекрасно, но на брега ще ми бъде още по-добре. Не, аз решително не съм роден за моряк!
— Ваше величество няма ли да размисли?
— Не, уверявам ви, скъпи адмирале.
— Спуснете лодката! — извика Нелсън.