— Точно това му казах и аз, може би, в друг смисъл, но със същите думи. И добавих още, че съжалявам за нарушеното си обещание към теб.
— Зная това, господарю, и дълбоко съм трогнат.
— Знаеш? Кой ти е казал? А, разбирам, лоцманът!
Карачиоло нищо не отвърна, но след минута каза:
— Господарю, дошъл съм да моля за кралската ви милост.
— Отлично! Идваш тъкмо на време. Говори.
— Дойдох да помоля ваше величество да приеме оставката ми от длъжността адмирал на Неаполитанския флот.
Кралят отстъпи крачка назад: той не беше очаквал подобна молба.
— Твоята оставка? Но защо?
— Преди всичко за това, господарю, че е безполезно да държите адмирал, когато флотът вече не съществува.
— Да, добре ми е известно, — каза кралят и по лицето му се появиха признаци на гняв, — лорд Нелсън го изгори, но рано или късно ние отново ще се върнем на своя престол и ще възстановим флота.
— Но тогава аз няма да мога да го командвам, — възрази студено Карачиоло, — защото съм изгубил доверието на ваше величество.
— Изгубил си доверието си ли? Ти, Карачиоло?!
— Предпочитам да мисля така, господарю, отколкото да упрекна краля, в чиито жили тече най-древната кръв на Европа, че не е удържал думата си.
— Да, вярно е, бях ти обещал …
— Да не напускате Неапол. Това е първо. А ако все пак го напуснете, то само на моя кораб.
— Хайде, хайде, скъпи ми Карачиоло! — каза кралят, протягайки примирително ръка.
Адмиралът взе протегната ръка, целуна я почтително и, като отстъпи крачка назад, извади от джоба си лист хартия.
— Господарю, — каза той, — ето молбата ми за оставка.
— Не, не, няма да я приема, не съм съгласен, забранявам ти!
— Ваше височество няма право за това.
— Как така? Аз ли нямам право?
— Да, господарю, ваше величество ми обеща вчера да изпълни първата молба, с която бих се обърнал към вас. А първата ми молба се състои в това кралят благосклонно да ме изслуша и да приеме оставката ми.
— Да съм ти обещавал това вчера? Ти бълнуваш, Карачиоло!
Адмиралът поклати глава.
— Напротив, господарю!
— Но аз не съм те виждал вчера!
— Не сте ме познали, ваше величество. Но може би, ще познаете този часовник?
И Карачиоло извади скрития до сърцето му великолепен часовник с портрета на краля, обсипан с брилянти.
— Лоцманът! — възкликна кралят.
— Това бях аз, господарю.
— Как! И ти, флотският адмирал, се съгласи да бъдеш лоцман?
— Господарю, няма унизителна работа, когато става дума за спасяване живота на краля.
На лицето на Фердинанд се появи огорчение, което му се случваше твърде рядко.
— Наистина, бил съм роден като нещастен крал или откъсват приятелите ми от мен, или те сами ме напускат.
— Господарю, — отвърна Карачиоло, — не сте прав да обвинявате провидението за това, което извършвате сам или позволявате на другите да извършат. Бог ви е дал за баща не само могъщ, но и прославен крал; имахте по-голям брат, който трябваше да наследи скиптъра и короната на Неапол; Богу беше угодно безумие да помрачи разсъдъка му, което да го отстрани от пътя ви. Вие сте мъж, крал, имате свобода, власт; имайки свободата на избор, можете да избирате между доброто и злото, красивото и грозното; вие избрахте злото, господарю, ето защо всичко добро и красиво се отдръпна от вас.
— Карачиоло, — каза кралят, по-скоро опечален, отколкото сърдит, — знаеш ли, че до сега, никой не е говорил с мен така?
— Защото, освен единствения човек, който го обича колкото мен самия и желае благото на държавата, ваше величество е обкръжен от придворни, които обичат само себе си, само за себе си желаят слава и почести.
— А кой е този човек?
— Този, когото кралят забрави в Неапол, а аз доведох в Сицилия. — Кардинал Руфо.
— Кардинал знае, както и ти, че винаги съм готов да го приема и изслушам.
— Да, господарю. Но, след като ни приемете и изслушате, вие ще последвате съветите на кралицата, Ектън и Нелсън. Господарю, отчаян съм, че не изпитвам нужното уважение към една августейша особа, но тези три имена ще бъдат проклети навеки.
— А мислиш ли, че и аз самия не ги проклинам? Мислиш ли, че не виждам, как водят държавата към пълна разруха, а мен към гибел? Може и да не съм умен, но не съм малоумен.
— Тогава се борете, господарю!
— Борете се, борете се! Лесно ти е да го кажеш. А аз не съм воин. Бог не ме е създал за бойни подвизи. Аз съм човек на чувствата, развлеченията; добро сърце, което превръщат в лошо, измъчвайки го и стремейки се да го ожесточат. Те са трима или четирима. Борят се за властта, оспорвайки си един на друг било короната, било скиптъра, не им преча. Скиптърът и короната са моят кръст, тронът — моята Голгота, не съм молил Бога да ме прави крал. Аз обичам лова, риболова, конете, красивите момичета, и не желая нищо друго. С рента от десет хиляди дуката и свободен да живея, както поискам, бих искал най-щастливия човек на земята. Но, уви! Под предлог, че съм крал, не ми дават минута покой. Това би било понятно, ако аз действително управлявах страната. Но нали, прикривайки се зад моето има, управляват други. Тези други започват войната, а аз получавам всички удари; тези други правят грешки, а аз трябва да ги поправям. Ти молиш за оставка, имаш право. Но трябва да молиш другите, защото служиш на тях, а не на мен.