Останалите играчи за карти, като министри без портфейли, бяха: княз Кастелчикала, единственият от тримата членове на Държавната джунта, когото кралицата беше удостоила с покровителството си, вземайки го със себе си в Палермо; херцог Чирчело, когото кралят току-що беше назначил за министър на вътрешните работи, и княз Сан Икаталдо, един от най-богатите собственици в Южна Сицилия.
Този кралски впряг, ако ни бъде позволено да назовем така тримата придворни, които кралят беше благоволил да избере за играта си на реверси, представляваха най-странният сбор на чудаци, каквито човек може да си представи. Вече познаваме херцог Асколи, когото едва ли бихме нарекли истински придворен. Той беше един от тези хора, благородни, мъжествени и верни, които толкова рядко се срещат в двора. Неговата преданост към краля беше безкористна и лишена от всякакво честолюбие. Херцогът никога не беше молил краля за почести или парично подаяние; не му напомняше за обещана милост, ако Фердинанд забравяше за нея. Асколи беше истински дворянин, който дълбоко почиташе кралската власт като свещена, установена от институция; той доброволно поемаше част от задачите й, вменявайки си изпълнението им в дълг.
Маркиз Маласпина, напротив, беше един от тези свадливи, дребнави и упорити натури, които се противят на всичко и, в крайна сметка, изпълняват всяка заповед на своя господар, отмъщавайки за подчинението си с хапливи думи и мизантропични действия. Той беше от хората, които, както е казала Екатерина Медичи за херцог дьо Гиз, само изглеждат твърди, а в действителност се огъват, когато им окажат натиск.
Четвъртият, председателят Кардило, беше представен вече от нас, но, за да завършим портрета му, ще добавим няколко щрихи.
Председателят Кардило беше до пристигането на краля най-страстният, но и най-лош играч в Сицилия. След пристигането на краля, той би бил принуден да си потърси някакво селце в Сардиния или Калабрия, ако пожелаеше, като Цезар, винаги да бъде пръв.
Още първата вечер, когато председателят Кардило беше допуснат до кралската игра, той само с една своя дума показа подчинението си пред кралския етикет.
Една от главните грижи за играча на реверси е да се избави от своите аса. Фердинанд, забелязвайки, че е имал възможност да се освободи от своето асо, а не се е възползвал от това, възкликна:
— Господи! Какво магаре съм! Можех да се избавя от асото си, а не го изхвърлих!
— Какво говорите, Ваше величество! Аз съм още по-голямо магаре от Вас! Можех да взема валето купа, а ето, не го взех!
Кралят се разсмя, и председателят, към когото кралят по начало беше благосклонен, спечели още по-голямо благоволение. Откровеността на Кардило вероятно напомни на краля за неговите славни ладзарони.
Засега това бяха само думи. Но обикновено председателят не се ограничаваше с тях. Той действуваше. При най-малкото невнимание на партньора или дребно отклонение от правилата на играта, по него летяха жетони, карти, пари, свещници. Когато Кардило играеше на масата на негово величество, горкият, беше принуден да си слага намордник и едва сдържаше яростта си.
През първите три-четири вечери всичко вървеше добре. Но кралят, който познаваше характера на председателя, и виждаше какви мъчения изпитва той, се забавляваше да изтощава търпението му. Когато Кардило беше вече готов да избухне, кралят се обръщаше към него с първия възможен въпрос. Тогава бедният председател, задължен да отговаря учтиво, свирепо се усмихваше и в същото време, колкото може по-внимателно, оставаше на масата предмета, който току-що се беше готвил да запрати към тавана, или да разбие в паркета. Сам той, хващайки се за копчетата на кафтана, задоволяваше яростта си като ги късаше. На другия ден ги намираха под масата. Те буквално покриваха килима.
На четвъртия ден, обаче, председателят не можа да се сдържи: той захвърли в лицето на маркиз Маласпина картите, които не се осмеляваше да захвърли в лицето на краля, и, тъй като държеше в едната си ръка кърпичката, а в другата перуката, и в гнева си обърка ръцете си, той избърса струящата по лицето му пот с перуката, а после се изсекна в нея.