Кралят се разсмя до припадък и си обеща по-често да устройва подобни сцени.
Затова той не се отказа от удоволствието да приеме още първата покана на Кардило за лов. Председателят Кардило както вече казахме, имаше в Иличе великолепно имение, което му носеше шестдесет хиляди франка доход. Сред имението се извисяваше замък, достоен да приеме краля.
Кралят пристигна там в навечерието на лова, за да обядва и да пренощува.
Фердинанд беше любопитен и пожела да му покажат всички стаи в замъка. Парадните покои, които бяха отредени за него, се намираха срещу спалнята на стопанина.
Вечерта, след като изигра както обикновено, партия ревер-си и измъчи добре домакина си, той отиде да си легне. Макар, че леглото му, както и тронът, беше покрито с голям балдахин, кралят, още не свикнал с новото място, се събуди един час преди разсъмване. Като не знаеше какво да прави в леглото и като не можеше да заспи отново, той реши да види как изглежда председателят в леглото, без перука и с нощна шапка.
Това намерение не беше прекалено нескромно, тъй като председателят беше вдовец.
И така, кралят стана, запали свещ и, само по риза, се отправи към вратата на домакина си, натисна дръжката на вратата и влезе.
Колкото и комично зрелище да очакваше, Фердинанд дори не би могъл да подозира това, което се представи пред очите му.
Председателят, без перука и също по риза, седеше в средата на стаята и то върху нещо, подобно на трона, на който господин дьо Вандом е приемал Алберони. Кралят, вместо да се смути и затвори вратата, тръгна право към него, докато бедният председател, хванат на тясно, оставаше ням и неподвижен. Кралят приближи свещта, за да разгледа по-добре физиономията му, и започна да обикаля около тази застинала на пиедестала си фигура с неподражаема сериозност, а в това време главата на председателя, който се опираше с двете си ръце в трона, се въртеше, подобно на китайска играчка, след негово величество, повтаряйки кръговото му движение.
Най-после двете светила, завършили движението си по орбитата, се срещнаха лице в лице и, тъй като кралят, след като се изправи, пазеше мълчание, председателят каза с рядко хладнокръвие:
— Господарю, случаят не е предвиден в етикета; да седя ли или да стана?
— Седете, седете! — отвърна кралят. Но ето, вече е четири, и ние не можем да чакаме.
И Фердинанд излезе от стаята, също толкова сериозен, колкото беше влязъл.
Но каквато и да беше тази престорена сериозност, това приключение остана едно от тези, които в бъдеще кралят най-много обичаше да разказва, след разказа за бягството си с Асколи, бягство, през време на което Асколи, по негова милост, би могъл хиляди пъти да бъде обесен.
Ловът беше великолепен. Но можем ли да бъдем уверени, че един ден, пък дори в благословената Сицилия, може да мине, без поне едно малко облаче да помрачи небосклона? Кралят, както вече казахме, беше отличен стрелец, който, вероятно, нямаше равни. Той стреляше безупречно и винаги забиваше куршума си зад лопатката на звяра. При лова на глигани това беше много важно, тъй като само куршумът в това уязвимо място беше смъртоносен. Забавното беше, че кралят изискваше от всички, които ловуваха с него, същата точност.
И ето, през първата вечер на този знаменит лов, когато всички ловци се бяха събрали около купа убити глигани, видяха, че един от зверовете е получил куршум в корема.
Кралското лице веднага почервеня от гняв и той изгледа всички с негодуващ поглед.
— Коя свиня е стреляла така?
— Аз, господарю, — отвърна Маласпина. — Ще ме обесят ли за това?
— Не, но в дните на лов трябва да си стоите в къщи.
И от този миг маркиз Маласпина не само си стоеше в къщи по време на лов, но и беше заменен в играта на карти от херцог Чирчело.
Впрочем, в голямата зала на кралския дворец, разположена в квадратния павилион, се провеждаше не само кралската игра. На няколко крачки от масата, където играеха реверси, стоеше тази за фараон. Там царуваше Ема Лайона.
По време на играта по подвижното лице на прекрасната англичанка човек лесно би се досетил за прилива и отлива на страстите й. Стигаща във всичко до крайност, Ема играеше с диво увлечение; тя обичаше да заравя прекрасните си ръце в купчини злато, сипещи се върху коленете й, и да хвърля луидорите в огнен водопад върху зеленото сукно. Лорд Нелсън, който никога не играеше, обикновено седеше зад нея или стоеше, опрян на креслото й, поглъщайки прекрасните й рамене с единственото си оцеляло око. Той говореше само с нея, винаги тихо и винаги на английски.