— А сега, — каза кардиналът, — бихте ли обядвали с мен? Ще ви нагостя с най-хубавата риба от пролива.
— Благодаря. Позволете ми да откажа по две причини: първо, поради твърде слабата любов на краля към мен, и огромната ненавист на всички останали от обкръжението му, аз сериозно ще ви компрометирам, ако приема тази покана; освен това, вие сам го казахте, събитията, които стават сега в Неапол, са твърде сериозни и изискват присъствието ми там. Имам голямо състояние, знаете това, а говорят, че републиканците щели да конфискуват имуществото на емигрантите. Могат да ме обявят за такъв и да вземат цялото ми богатство. Ако бях на служба при краля и разполагах с доверието му, все пак бих могъл да го рискувам; но, в оставка и лишен от кралската милост, бих бил безумец, ако принеса в жертва на неблагодарния монарх състоянието, което би утвърдило моята независимост при други управници. Сбогом, скъпи кардинале, — добави князът, като му протегна ръка, — и позволете ми да ви пожелая успех в политиката.
— Аз няма да съм толкова щедър в пожеланията си, княже. Само ще помоля Бога да ви запази от всякакви беди. Сбогом и нека Бог да ви пази!
С тези думи, стискайки сърдечно ръцете си, тези двама мъже, всеки от които представляваше толкова могъща индивидуалност, се разделиха, за да се срещнат при ужасни обстоятелства, за които ще разкажем по-късно.
XXXII
ЛЕОНОРА ФОНСЕКА ПИМЕНТЕЛ
Вечерта на същия ден, когато кардинал Руфо се срещна с. Карачиоло, в салона на херцогиня Фуско се бяха събрали тези достойни граждани на Неапол, които приемаха новите принципи и се обявяваха за привърженици на републиката, провъзгласена преди осем дни, и на французите, които я поддържаха.
Вече ни са известни почти всички главни участници в тази революция; видяхме ги в действие и знаем колко мъжествено се държаха те.
Остава ни да запознаем читателя с няколко патриоти, които още не са представени, но би било нечестно да ги забравим, тъй като потомството си спомня за тях с признателност.
И така, да отворим вратата към салона на херцогинята между осем и девет вечерта, и, с привилегията на всички романисти да наблюдават, оставайки невидими, да присъствуваме на една от първите вечери, когато Неапол вече вдъхваше с пълни гърди опияняващия въздух на свободата.
Салонът, където беше събрано интересното общество, което смятаме да представим на читателя, имаше тези величествени размери, които италианските архитекти предпочитат за главните зали на дворците, които строят. Сводестият таван, покрит с фрески, се поддържаше от колони покрай стените. Фреските бяха рисувани от Солимена и, според обичая на времето, възкресяваха митологически сюжети. В дъното на салона, в най-тясната и продълговата негова част, на три стъпала се издигаше подиум, който би могъл да служи едновременно за сцена, на която да се играят малки пиеси, и за естрада, където се разполагаха музикантите по време на балове. Сега там имаше пиано, до което стояха трима души. Едната от тях беше жена, която държеше в ръцете си нотен лист с написани думи, и всички го изучаваха.
Тези трима бяха: Леонора Фонсека-Пиментел, поетът Винченцо Монти и маестро Доминико Чимароза.
Леонора Пиментел, чието име ние често произнасяхме, и то винаги с възторг, който предизвиква добродетелта, и с уважение, възбудено от страданието, беше жена на около тридесет-тридесет и пет години, с по-скоро приятна, отколкото красива външност. Тя беше висока, добре сложена, с черни очи, както и й подобава на неаполитанка от испански произход; движенията й бяха величествени и пълни с достойнство, като на оживяла антична статуя. Леонора беше едновременно поет, музикант и политик. Тя събираше в едно талантът на баронеса дьо Стал, Делфина Ге и госпожа Ролан.
В поезията тя си съперничеше с Метастазис; в музиката — с Чимароза, в политиката — с Марио Пагано.
В този момент тя четеше патриотичната ода на Винченцо Монти, към която Чимароза беше съчинил музика.
Винченцо Монти, човек на около 45 години, беше съперник на Алфиери, когото превъзхождаше в хармонията на стиха, поетичността и изяществото на слога. На младини беше секретар на глупавия и алчен княз Браски, племенник на папа Пий VI, за чието обогатяване папата поддържаше скандалния процес Лепри. Винченцо Монти беше написал три трагедии — „Аристодем“, „Тай Гракх“ и „Манфред“ — и поема от четири песни, „Басвилиана“, за сюжет на която послужи смъртта на Басвил. По-късно Монти стана секретар в Директорията на Цизалпинската република, професор по красноречие в Париж и по изящна словесност в Милано. Той току-що беше съчинил думите на „Италианска Марсилеза“, към която Чимароза написа музика, и сега Леонора четеше с възторг тези редове, защото прекрасно отговаряха на чувствата й.