Доминико Чимароза, който седеше пред пианото и разсеяно плъзгаше пръсти по клавишите му, беше роден през същата година, както Монти. Но никога две човешки същества не бяха се различавали толкова силно едно от друго, поне физически, както поетът и музикантът. Монти беше висок и хилав, Чимароза — дебел и нисък. Монти имаше живи и остри очи, очите на късогледия Чимароза бяха изпъкнали и безизразни. Докато само по вида на Монти беше ясно, че е знаменитост, напротив, нищо не издаваше у Чимароза гениалността, с която беше надарен, и когато произнасяха името му, човек едва ли би повярвал, че той беше започнал кариерата си още на 19 години, а по плодовитост и успех вече се сравняваше с Росини.
Една друга група, най-забележителна след тази, която впрочем превъзхождаше всички, както Аполон и музите превъзхождат другите обитатели на Парнас, се състоеше от три жени и двама мъже.
Трите жени бяха най-безупречните в Неапол. Херцогиня Фуско, в чийто салон се беше събрало обществото, и която познаваме отдавна като най-вярната приятелка на Луиза, херцогиня Пополи и херцогиня ди Касано.
Когато жените не са надарени от природата с някакъв изключителен талант, като Анжелика Кауфман в живописта, мадам дьо Стал в политиката, Жорж Санд в литературата, най-добрата похвала за тях е, че са целомъдрени съпруги и безупречни майки.
„Тя поддържа дома и преде вълна“, казвали древните и с това изразявали всичко.
И така, ще се ограничим в отзива си за херцогиня Фуско, херцогиня ди Пополи и херцогиня ди Касано с току-що изречената похвала.
Колкото до най-възрастния и най-забележителен сред мъжете от тази група, ще се спрем по-подробно на него.
Този човек, на около шестдесет години, носеше костюм от XVIII век в класическия му вид — къси панталони, копринени чорапи, обувки с катарами, камизол с ръкави, като Жан Жак Русо, и ако не перука, то поне напудрени коси. Възгледите му, твърде либерални и твърде прогресивни, оставаха неизменни.
Този човек беше Марио Пагано, един от най-известните адвокати не само в Неапол, но и в цяла Европа.
Той беше роден в Бриенце, малко селце в провинцията Базиликата, и беше ученик на знаменития Дженовези, открил първи за неаполитанците политически хоризонти, неизвестни им до тогава. Беше близък приятел на Гаетано Филанджери, авторът на „Науката на законодателството“. Ръководен от тези двама учители, Пагано стана едно от светилата на закона.
Мекият му глас, красноречието му бяха заслужили прозвището „Платон от Кампания“. Още на младини той написа „Углавна юрисдикция“, книга, която беше преведена на всички езици и заслужи почетния отзив на френското Национално събрание. В дните на терора Марио Пагано имаше мъжеството да защищава Емануеле де Део и двамата му приятели. Но всяка защита се оказа безполезна, и, колкото и блестяща да беше речта му, тя само увеличи славата на оратора и предизвика състрадание към жертвите, които нищо не можеше да спаси.
Тримата обвинени бяха обречени предварително и, както вече казахме, осъдени на смърт. Правителството, поразено от мъжеството и красноречието на адвоката, разбра, че той е един от хората, които е по-добре да имаш на своя страна. Пагано беше назначен за съдия. Но и на този нов пост той запази такава енергия на характера и такава неподкупност, че стана жив укор за Вани и Гуидобалди. Веднъж, неизвестно по каква причина, той беше арестуван и хвърлен в тъмница, предверие към гроба, където прекара тридесет месеца. През тясното прозорче на килията прониквал тънък лъч светлина, който изглежда, слънцето му изпращало с утешителните думи: „Не се отчайвай! Бог те вижда“. На светлината на този лъч той написа своята „Реч за прекрасното“, произведение, изпълнено с такава доброта и честност, че беше лесно да се отгатне източникът на вдъхновението. Най-после, без да го обявят за оправдан, за да може Държавната джунта винаги да го арестува отново, Пагано беше пуснат на свобода, но лишен от всичките си длъжности.
Тогава, съзнавайки, че не може да живее на тази земя, където се вършат беззакония, той премина границата и се укри в Рим, където току-що беше провъзгласена републиката. Но Мак и Фердинанд го преследваха и там и това го принуди да търси убежище в редовете на френската армия.
Той се върна в Неапол, където Шампионе, който високо ценеше неговите достойнства, го назначи за член на временното правителство.
Неговият събеседник, все още не толкова знаменитост, но добил по-късно известност със своите „Очерци за революциите в Неапол“, беше вече твърде почитан магистрат, известен със своя ум и справедливост. Той разговаряше оживено с Пагано за това, колко е необходим за Неапол един политически вестник от типа на френския „Монитор“. Това беше първият брой на политическия наблюдател, който трябваше да се появи в столицата на Двете Сицилии. Спорът беше, дали всички статии да бъдат подписани.