Той съумя да се поклони отново, докато носеше доста тежките чанти на Ема нагоре по задната стълба с лекота, която подсказваше, силата му.
— Благодаря, сър — едва произнесе Ема, която успяваше да го следва, но се бе задъхала от бързината на изкачването и стръмнината на стълбите.
— Значи мис Хариет Озбърн от замъка ви докара до тук, така ли? — продължи Тикстаф, поемайки по втори, още по-стръмен ред стълби. — Това е напълно в духа на нейното великодушие — тя е очарователна млада дама, не намирате ли? Винаги толкова мила, без сянка от високомерие… за разлика от… но стига толкова! Любопитно ми е да узная дали мис Хариет спомена нещо за мене? Едно време, в дните, когато аз…
Ема понечи да отвори уста и да даде отрицателен отговор, но точно тогава чу гласа на Елизабет от горната площадка:
— Ема? Ти ли си? Ела насам и ще ти покажа къде сме настанени.
Ема почти не бе имала време да разгледа обкръжаващата я среда. Останала бе само с усещането за студ, влага и дълбока древност. Ясно доловимата миризма на старинна каменна зидария и старинно дърво бе изцяло напоила тясната задна стълба. През високите, сводести, все още много мръсни прозорци, които гледаха към окръжаващите ги огромни дървета, се процеждаше мрачна зеленикава светлина. „Това здание — помисли си тя — създава идеална обстановка, в която да се развиват събитията от «Удолфо», «Горския магьосник» или друг мистичен роман. Ах, горката леля Марая, колко много обичаше тези книги! Къде ли е сега, какво ли чете?“
Елизабет я въведе през врата с невисок праг в стая, поне четири пъти по-голяма от онази, която деляха в Стантън. Таванът бе нисък, а светлина в помещението влизаше през редица квадратни прозорци, съставени от множество малки стъкла, които гледаха право към стръмен скат на горист хълм. Надолу по него се спускаше малка рекичка между високи брегове.
— Благодаря ви, мистър Тикстаф, много съм ви признателна — изрекоха едновременно двете сестри.
Дори толкова самодоволен и безчувствен човек, какъвто бе мистър Тикстаф, не можеше да пренебрегне това очевидно безцеремонно отпращане.
— Беше ми много приятно да ви помогна, госпожици — каза той и като се поклони отново, се оттегли.
— Какъв противен човек — рече Ема, след като вратата се затвори.
— Това е човекът, който се занимава с деловите въпроси на зет ми — с безизразен глас съобщи Елизабет. — Ето, Ема, това е моето легло, а това — твоето. Дрехите ни засега ще стоят зад завесата, докато се намери гардероб.
— Едва ли си струва трудът да разопаковам моите — каза Ема, потисната от рязкото държане на Елизабет. — Тук съм нужна за не повече от ден-два.
— Е, както желаеш. По-скоро както те желаят. Трябва да те оставя. От мене се очаква да надзиравам мебелирането на кабинета на доктор Хардинг. Пенелъпи иска ти да се заемеш с кухнята. Слез долу колкото е възможно по-бързо. Там е пълен хаос. О! — Елизабет за момент скри ръце в шепи и възкликна: — Всичко е толкова ужасно! — и бързо излезе от стаята.
Ема съзнаваше, че от нея също се очаква да снове насам-натам като израз на благодарност за гостоприемството на сестра, която нито обичаше, нито харесваше. Но вместо това отиде до прозореца и коленичи до перваза, издигащ се на около фут от пода. Как съвършено тихо бе в тая стая! Долиташе единствено ромоленето на рекичката. „По-тихо е дори от Стантън — помисли тя. — Там можеше да се чуе мученето на кравите в двора, кукуригането на петлите, крякането на патиците. Тук няма никакъв звук. Не достига дори слабо ехо от цялата онази бъркотия, която продължава в предната част.“
„Горката Елизабет — продължи да размишлява Ема. — Тя смята, че съм я лишила от дома й и щастието й. И предполагам, наистина е така. Но при всички случай краят щеше да настъпи много скоро. Месеците на татко бяха преброени. И Сам го каза. А тук, у Пенелъпи, кой знае? Животът на Елизабет би могъл да поеме по някакъв нов път, който сега не можем да си представим. Стига да не се остави да я превърнат в обикновена прислужница. Никога не съм била преди в толкова тиха къща. Не съм уверена, че тя ще подхожда на Пенелъпи. Защо от всички възможни места те избраха тъкмо това за свой дом?“
Ема без всякакви усилия намери обратно пътя надолу към кухнята, откъдето при приближаването си чу глъч и врява. Вътре три различни групи хора си пречеха, опитвайки се да свършат своята работа — строители монтираха лавици и тръби, носачи вкарваха маси, шкафове и сандъци със съдове за готвене и хранене, объркани прислужници, повечето новопостъпили, се мъчеха да разпределят кухненските прибори по предназначение, да ги подредят и да сготвят. Старата бавачка от пасторския дом, която на теория ръководеше всички тия дейности, не можеше да направи нищо, освен безпомощно да клати глава.