Той обясни за керваните. Детето кимаше.
— Хората се събират заедно, за да пътуват?
— Точно така.
— Докъде?
— До разни места. Сто Лат, Псевдополис… Анкх-Морпорк, разбира се…
— Но и реката ходи там — каза Еск, разсъдливо. — Баржите, Зуните.
— А, да, — отвърна търговецът, — но те взимат високи такси, а и не могат да превозят всичко, пък и никой не им вярва особено.
— Но те са много честни!
— Уф, да — рече той. — Но нали знаеш какво казват: никога не вярвай на честен човек. — И се усмихна хитро.
— Кой казва това?
— Те. Ами, хората. Нали знаеш — каза той, а в гласа му се прокрадна неловкост.
— О-о! — отвърна Еск. Помисли върху това. — Трябва да са много глупави — следвайки логиката, каза тя. — Все едно, благодаря ви.
Той я изпрати с поглед и се върна към броенето си. Миг по-късно усети повторно дръпване на палтото.
— Петдесетиседем-петдесетиседем-петдесетиседем-какво? — попита той, като се опитваше да не си изгуби бройката.
— Извинете за безпокойството пак — каза Еск, — но тези бали…
— Какво те, петдесетиседем-петдесетиседем-петдесетиседем?
— Ами, предполага ли се в тях да има малки бели червейчета?
— Петдесетисед… какво? — Търговецът свали плочката, на която пишеше, и се опули срещу Еск. — Какви червейчета?
— Такива, дето се гърчат. Белички — услужливо допълни Еск. — Дето са се заровили в средата на балите.
— Искаш да кажеш тютюневи червеи? — Той погледна побеснял към купчината бали, които бяха разтоварени от — като се замисли сега — един продавач с нервното изражение на среднощен дух, който бърза да изчезне преди да си открил в какво се е превърнало вълшебното злато на сутринта. — Но той ми каза, че са били съхранявани добре и… ти откъде знаеш, обаче?
Детето беше изчезнало в тълпата. Търговецът погледна сурово към мястото, където беше стояло то. Погледна сурово към продавача, който се хилеше нервно. Погледна сурово към небето. После извади от джоба си ножа, взря се в него за един миг, изглежда стигна до някакво решение и се втурна към най-близката бала.
Междувременно Еск случайно беше подслушала и открила кервана, който се стягаше за Анкх-Морпорк. Водачът седеше на маса, направена от талпа, върху два варела.
Беше зает.
Говореше с един магьосник.
Опитните пътници знаят, че всяка компания, която се кани да пресече вероятно опасна територия, е желателно да включва солиден брой саби в себе си, но абсолютно задължително трябва да има и магьосник, в случай че възникне необходимост от магьоснически дела, а даже и те да не потрябват — да пали огъня. Магьосник от трети ранг и нагоре не плаща за привилегията, която оказва, да се присъедини към компанията. По-скоро, той очаква да му платят. Точно в този момент привършваха деликатни преговори.
— Чудесно, Мастро Триатъл, но какво ще правим с младежа? — каза водачът на кервана, някой си Адаб Джендър, солидна фигура в палто от тролска кожа, с небрежно килната шапка и с кожена фустанела. — Ясно виждам, че не е магьосник.
— Сега се учи — отвърна Триатъл, — висок, кльощав магьосник, чиито одежди красноречиво говореха, че е маг от Древните и Верни Истински Братя на Сребърната Звезда, един от осемте магьоснически ордена.
— Значи магьосник не е — каза Джендър. — Знам правилата, и ако нямаш жезъл, значи не си магьосник. А той няма.
— Точно сега той отива в Невидимия Университет за тази малка подробност — високомерно отвърна Триатъл. Магьосниците се разделяха с парите си малко по-трудно отколкото тигрите със зъбите си.
Джендър погледна към въпросния момък. През живота си беше срещал доста магьосници и се считаше за добър познавач, така че, трябваше да признае, че това момче изглеждаше отличен „материал“ за магьосник. С други думи, беше слаб, висок като върлина, блед от четене на разстройващи съзнанието книги в нездравословни стаи, а очите му бяха воднисти като две недопържени яйца на очи. На Джендър му мина през ума, че за да акумулира, човек трябва да спекулира.
Единственото, което му липсва, за да се изкачи право на върха, помисли си той, са малко спънки. Магьосниците страдат от болести като астма и са „дюстабанлии“ — тези неща изглежда, някакси, като че ли им дават сила.
— Как се казваш, момче? — попита той, колкото можеше по-мило.
— Ссссссссссссссс — каза момчето. Адамовата му ябълка изскочи като вързан балон. Той се обърна към спътника си, изпълнен с няма молба.