Всъщност земята беше опустошена.
Нощта се беше оказала много дълга, а сутринта не донесе нищо по-добро. Единственият малко по-буден човек беше Еск, която беше проспала цялото премеждие под една от каруците и се беше оплакала само, че е сънувала странни сънища.
Все пак, беше облекчение да се махнат от зловещата гледка. Джендър реши, че вътрешностите на гнолите въобще не изглеждат по-добре от външността им. Мразеше даже и червата им.
Еск седеше в каруцата на Триатъл и си говореше със Саймън, който я управляваше неумело, докато магьосникът си наваксваше съня зад тях.
Саймън правеше всичко неумело. Това наистина му се удаваше. Той беше един от онези високи младежи, които очевидно са направени само от кожа, кокали и кости. Измъчваше те да го гледаш как върви, като във всеки миг очакваш да се разпадне, а когато говореше, спазмата на агонията върху лицето му, ако забележеше някое М или С да се мержелее пред него в изречението, инстинктивно караше хората да го произнесат вместо него. Струваше си да го правят, заради благодарният поглед, който се изписваше върху нашареното му от акне лице, също като слънчев изгрев на луната.
В този момент очите му сълзяха от сенна хрема.
— Когато беше малък, искаше ли да станеш магьосник?
Саймън поклати глава.
— Аз иссках ссс…
— … само…
— … дда открия как нещата ссс…
— … стават?
— Да. После някой от село казал в Университета и изпратили Ммастро Т-триатъл да мме доведе. Аз ще сстана ммм…
— … магьосник…
— … един ден. Мастро Триатъл казва, че имам изключителен усет за т-теорията. — Мокрите очи на Саймън се замъглиха и по изтерзаното му лице се изписа почти блажено изражение.
— Той к-казва, че в библиотеката на Невидимия Университет имма хиляди к-книги — произнесе той с гласа на влюбен човек. — Повече к-книги, отколкото човек м-може да прочете през целия си живот.
— Не съм много сигурна, че обичам книги — свойски каза Еск. — Как може хартията да знае нещо? Моята баба казва, че книгите са хубави, само ако хартията е тънка.
— Не, това не е вярно — нетърпеливо каза Саймън. — Книгите са пълни ссс ддд… — той преглътна с мъка и я погледна с жален поглед.
— … думи? — каза Еск, след като помисли малко.
— … да, и те ммогат да променят нещата. Т-това е, кокок, това кокое… кко-кко…
— … което…
— … трябва д-да открия. Знам, че е т-там, някъде във всичките онези с-стари книги. Те ккк…
— … казват…
— … че нямало нови м-магии, но аз знам, че е там някъде, с-с-скрито, дддддуду…
— … думите…
— … да, които никой мамама…
— … Магьосник? — попита Еск, сбърчила лице от усилието да се съсредоточи.
— Да, никога не е открил. — Очите му се затвориха, а той се усмихна блажено и добави: — ДуМите, които ще проМенят Света.
— Какво?
— Ъ? — попита Саймън, който отвори очи тъкмо навреме, за да не се отклони вола от пътя.
— Ти произнесе всичките тези М-та и С-та!
— Наистина ли?
— Чух те! Опитай пак.
Саймън си пое дълбоко дъх.
— Ддуддудду… кукуку… — каза той. — Дудуду… — продължи.
— Няма смисъл, мина — каза той. — Случва се понякога, когато не мисля за това. Мастро Триатъл казва, че съм алергичен към нещо.
— Алергичен към М-тата и С-тата?
— Не, глуглуглу…
— … глупачке… — великодушно му помогна Еск.
— … иммма ненене…
— … нещо…
— … във въздуха, м-мможе би цветен прашец, или рас-сстителен прах. Мастро Триатъл се опита да открие причината, но изглежда никоя м-ммагия не м-може да помогне.
Движеха се през тесен проход от оранжеви скали. Саймън ги погледна неутешимо.
— Баба ме научи на няколко цяра за сенна хрема — каза Еск. — Можем да ги опитаме.
Саймън поклати глава. Тя изглеждаше така, като че ли, аха, и ще се пречупи.
— Всичко опитах — рече той. — Чудесен ммамама… вълшебник ще сстана, ъ-хъ, не мммо… не казвам даже една ддудду… име.
— И аз виждам, че това ще е проблем — каза Еск. Тя погледа известно време пейзажа, докато композираше влака на мисълта си.
— Възможно ли е, ъъъ, жена да стане магьосник? — най-после попита тя.
Саймън се опули срещу нея. Тя го погледна предизвикателно.
Гласните му струни се напрегнаха. Опитваше се да намери изречение, което да не започва с М или С. Най-накрая беше принуден да направи някои отстъпки.
— Интересна идея — каза той. Помисли още малко, след което започна да се смее, смя се, докато изражението на лицето й не го предупреди.
— Доста смешно, наистина — добави той, но смехът замря на лицето му и беше сменен от озадачения му поглед. — Всъщност, никога не съм м-мислил за това, по-рано.