Ниски храсти прещип я одраскаха по краката, докато се изкатери на един глинест бряг, след което побягна необезпокоявана от никого по голото плато, обрамчено от оранжевите скали.
Спря чак когато съвсем се беше изгубила, но ядът й още гореше силно. И по-рано се беше разгневявала, но никога като сега; обикновено шевът й беше като червения пламък, който се получава в началото, когато се разпали огнището, целият от блясък и искри, но този път той беше различен — зад него сега беше духалото, а той се беше стеснил до мъничкия синьо-бял пламък, който разрязва желязото.
Тялото й изтръпна от него. Трябваше да направи нещо, иначе щеше да се пръсне.
Защо ставаше така, че когато слушаше Баба да бръщолеви за вещиците, тя копнееше за пронизващата магия на магьосниците, а щом чуеше пискливия глас на Триатъл, изпитваше желание да се бори със зъби и нокти за вещиците? Тя ще е или и двете, или нито едното от тях. И колкото повече се опитваха да я спрат, толкова повече го искаше.
Ще бъде едновременно и вещица, и магьосник. Ще им покаже тя!
Еск седна под една стигаща до земята смрика в подножието на стръмна, отвесна скала, а съзнанието й кипеше от планове и гняв. Усещаше как пред нея се затръшват врати, преди още да е понечила да ги отвори. Триатъл беше прав; няма да я пуснат да влезе в Университета. За да бъдеш магьосник, не беше достатъчно само да имаш жезъл, необходимо беше и обучение, а нея никой нямаше да я научи.
Обедното слънце се отблъскваше от скалата, а въздухът наоколо замириса на пчели и джин. Тя лежеше по гръб, загледана в почти лилавия купол на небето през листата и, в крайна сметка, заспа.
Един страничен ефект от използването на магията е, че човек е склонен да сънува реалистични и тревожни сънища. За това си има причина, но самата мисъл за него е достатъчна да предизвика кошмари у магьосника.
Въпросът е в това, че съзнанието на магьосниците може да придава форма на мислите. Вещиците обикновено работят с това, което в действителност съществува в света, но един магьосник, особено ако той е достатъчно добър, може да облече в плът въображението си. Това не би създало никакъв проблем, ако не съществуваше фактът, че малкият кръг восъчна светлина, свободно наречен „вселената на времето и пространството“, се превръща в нещо далеч по-неприятно и непредсказуемо. Странни Неща кръжат и ръмжат зад паянтовата ограда на нормалността; а в дълбоките пукнатини на ръба на Времето се носят необичайни бухания и виене. Съществуват толкова ужасни неща, че даже тъмнината се страхува от тях.
Повечето хора не знаят това и добре, че е така, защото иначе светът не би могъл да функционира, ако всеки си стоеше в леглото, завит презглава, което сигурно щеше да се случи, ако хората знаеха какви ужасии лежат на разстояние дебелината на една сянка от тях.
Проблемът е в това, че хората, които се интересуват от магия и мистицизъм, прекарват много време да се мотаят по самия ръб на светлината, така да се каже, което дава възможност на създанията от Подземните Измерения да ги забележат, а те пък от своя страна се опитват да ги използват в неуморните си усилия да проникнат в точно тази Реалност.
Повечето хора могат да устоят на това, но неумолимите опити от страна на Нещата никога не са по-силни от времето, когато субектът е заспал.
Бел Шамхарот, К’хулаген, Посветеният — противните стари, тъмни богове от Некротеликомникон — книгата, известна на някои отбрани луди адепти с истинското си име Liber Paginarum Fulvarum, — са винаги готови да се прокраднат в спящото съзнание. Кошмарите често са цветни и винаги — неприятни.
Еск беше свикнала с тях още след първия си такъв сън, след първото си Заемане, и навикът почти беше изместил ужаса. И когато се озова, седнала в една блестяща, прашна равнина, под необясними звезди, разбра, че е време за нов кошмар.
— По дяволите! — възкликна тя. — Добре де, хайде тогава. Давай чудовищата. Само се надявам да не е онова с охлюва на лицето.
Но този път изглежда кошмарът се беше променил. Еск се огледа и видя да се извисява зад нея висок, черен замък. Кулите му се губеха сред звездите. Светлини, фойерверки и интересна музика се изливаха от назъбените му горни стени. Огромните двойни врати бяха приканващо отворени. Сякаш вътре се провеждаше доста забавно тържество.
Тя се изправи, отърси сребърния прах от дрехата си и се запъти към портите.