Почти беше стигнала до тях, когато те се затръшнаха. Те видимо не се раздвижиха; просто в един момент бяха свободно открехнати, а в следващия се затвориха с трясък, който разтърси хоризонтите.
Еск протегна ръка и ги докосна. Бяха черни и толкова студени, че върху тях започваше да се образува лед.
Зад гърба й нещо се раздвижи. Тя се обърна и видя жезъла, но без прикриващата го метла, застанал право нагоре в пясъка. Малки червейчета светлина пълзяха около полираното му дърво и около резките, които никой никога не можеше съвсем точно да различи.
Тя го взе и халоса с него вратата. Последва дъжд от октаринови искри, но черният метал остана непокътнат.
Еск присви очи. Тя вдигна жезъла на една ръка разстояние и се съсредоточи, докато от дървото не изскочи тънка струя огън и избухна срещу портата. Ледът мигновено премина в пара, но тъмнината — сега вече тя беше сигурна, че това не е метал — погълна силата даже без да проблесне. Еск удвои енергията, като накара жезъла да събере цялата си натрупана магия в един лъч, който беше толкова ярък, че трябваше да си затвори очите (но все още продължаваше да го вижда като ослепителна линия в съзнанието си).
После той изгасна.
След няколко секунди Еск се затича напред и предпазливо докосна вратите. Пръстите й се втрещиха от студа.
А от назъбените стени горе до нея долетя шум от сподавен кикот. Ако беше смях, нямаше да е толкова лошо, особено ако беше внушителен, демоничен смях, повтарян дълго от ехото, но това беше само… хихикане.
Продължи дълго. Това беше един от най-неприятните шумове, които Еск някога беше чувала.
Събуди се зъзнеща. Беше късно след полунощ и звездите изглеждаха влажни и студени; въздухът кипеше от трескавата тишина на нощта, създадена от стотици малки космати неща, които стъпваха много внимателно с надеждата, че ще си намерят вечеря, докато в същото време се стараеха да не се превърнат в основното ястие.
Полумесецът залязваше и слаб, сив блясък някъде към края на света подсказваше, че, противно на всички вероятности, се задаваше нов ден.
Някой беше увил Еск в одеяло.
— Знам, че си будна — каза гласът на Баба Уедъруекс. — Можеш да помогнеш малко и да запалиш огън. По тия места има адски много дърва.
Еск се изправи и се хвана за смриката. Чувстваше се толкова лека, че би могла да полети.
— Огън? — промърмори тя.
— Да. Знаеш как. Посочваш с пръст и ууъуш — кисело рече Баба. Тя седеше на една скала и се опитваше да си намери място, което да не дразни артрита й.
— Аз… аз мисля, че не мога.
— На мен ли ми го казваш? — загадъчно отвърна Баба.
Старата вещица се наведе напред и сложи ръка върху челото на Еск, усещането беше като да те погалят с чорап, пълен с топли зарове.
— Имаш малко температура — добави тя. — Твърде много горещо слънце и студена земя. Ето ти тебе Чужди земи!
Еск се отпусна напред, докато главата й не се озова в скута на Баба, с познатите миризми на камфор, смесени билки и дъх на кози. Вещицата я потупа — както се надяваше — успокояващо.
След малко Еск каза тихо:
— Те няма да ме допуснат в Университета. Каза ми го един магьосник, а и аз го сънувах, а това беше от онези, истинските сънища. Нали се сещаш, както ти ми беше казала, нещо познато.
— Метафура — спокойно каза Баба.
— Една от тях.
— А ти да не би да си мислеше, че ще е лесно? — попита Баба. — Да не мислеше, че ще влезеш през главния вход, като размахваш жезъл? Ето ме, аз искам да стана магьосник, много ви благодаря?
— Той ми каза, че няма жени, допуснати в Университета!
— Сбъркал е.
— Не, личеше си, че казва истината. Виж какво, Бабо, личи си как…
— Глупаво дете. Единственото, което си е личало е било, че той си е мислел, че казва истината. Светът не винаги е такъв, какъвто хората го виждат.
— Не разбирам — каза Еск.
— Ще се научиш — отвърна Баба. — А сега ми разкажи. Съня. Не искали да те пуснат в Университета, така ли?
— Да, и ми се смееха!
— И после ти се опита да изгориш вратите?
Еск завъртя глава в скута й и я погледна подозрително.
— Откъде знаеш?
Баба се усмихна, но така, както би се усмихнал гущер.
— Аз бях на огромно разстояние оттук — каза тя. — Насочвах съзнанието си към теб, когато изведнъж ти сякаш се оказа навсякъде. Светеше като лъч, наистина. А колкото до огъня — огледай се.
В предутринния здрач платото представляваше маса опечена глина. Скалата пред Еск беше гладка като стъкло и сигурно беше текла като смола под напора на атаката; по нея имаше огромни пукнатини, от които беше капал разтопен камък и сгурия. Когато се вслуша, Еск можа да различи слабото „пук-пук“ на охлаждаща се скала.