Жезълът стоеше в ъгъла, където искаше да е, обвит в сенки, малко по-черни, отколкото по принцип са те.
Времето вървеше, което, основно, си му е работата.
Чу се лек звън и шумолене на въздух. След малко котката се изправи и загледа с интерес.
Зазори се. Тук, горе, в Планините Рамтоп, зората винаги беше внушителна, особено ако буря е прочистила въздуха. Долината, заемана от Лошия Задник, се издигаше над панорама от по-ниски планини и предпланини, оцветени в лилаво и оранжево на ранната утринна светлина, която спокойно се носеше над тях (тъй като светлината се движи със забавен ход в огромното магическо поле на Диска), а далеч оттам големите равнини бяха все още непроницаема мъгла от сенки. А още по-нататък, от време на време далечно проблясваше морето.
Всъщност, оттук се виждаше чак до края на света.
Това не беше художествена метафора, а чист факт, тъй като светът съвсем сигурно беше плосък и, още повече, знаеше се, че се носи през пространството върху гърбовете на четири слона, които пък от своя страна стояха върху черупката на Великата А’Туин, Огромната Небесна Костенурка.
Там долу някъде, в Лошия Задник, селото се будеше. Ковачът току-що беше влязъл в работилницата и я беше намерил по-разтребена отвсякога за последните сто години, всички сечива — поставени точно по местата им, подът — пометен и нов огън, стъкмен в пещта. Той седеше върху наковалнята, която бе преместена насред стаята, гледаше жезъла и се опитваше да мисли.
В продължение на седем години не се случи нищо особено, освен че едно от ябълковите дървета в овощната градина на ковача порасна забележимо по-високо от останалите и на него често се покатерваше малко момиченце с кафява коса, с липсващ преден зъб и лице, което обещаваше да се превърне, ако не в красиво, то поне в привлекателно и интересно.
Казваше се Ескарина, поради единствената причина, че на майка й харесваше звученето на думата, и макар че Баба Уедъруекс не я изпускаше от очи, не успяваше да забележи каквато и да било следа от магия. Вярно беше, че детето прекарваше повече време да се катери по дърветата, да тича насам-натам и да вика, отколкото обикновено правят това малките момиченца, но на едно момиче, което все още живее заедно с четиримата си по-големи братя, могат да се простят много неща. Всъщност, вещицата се поуспокои и започна да си мисли, че в крайна сметка магията не е хванала.
Но магията има навика да се спотайва, като камък в тревата.
Зимата отново се завъртя и се случи лоша. Облаците висяха над планината като големи дебели овце, запълваха деретата със сняг и превръщаха горите в мълчаливи, мрачни пещери. Високите проходи бяха затворени и керваните щяха да дойдат пак чак напролет. Лошият Задник се превърна в малък оазис на топлината и светлината.
Докато закусваха, майката на Еск каза:
— Тревожа се за Баба Уедъруекс. Не е идвала скоро насам.
Ковачът я погледна над лъжицата си с овесена каша.
— Не се оплаквам — каза той. — Тя…
— Има дълъг нос — каза Еск.
Родителите й я погледнаха гневно.
— Не е необходимо да казваш такива неща — строго каза майка й.
— Но татко казва, че тя винаги си пъха…
— Ескарина!
— Но той каза…
— Аз казах…
— Да, но той наистина каза, че тя…
Ковачът посегна и я шляпна. Не беше много силно, но той моментално съжали. Момчетата опитваха опакото на ръката му и даже от време на време здравината на колана му, винаги когато си го заслужеха. Проблемът с дъщеря му, обаче, беше не обикновеното непослушание, а вбесяващият начин, по който тя неумолимо следваше нишката на спора дълго след като би трябвало да се е укротила. Това винаги го объркваше.
Тя избухна в сълзи. Смит се изправи, ядосан и засрамен от самия себе си, и се измъкна в работилницата.
Чу се силно пукване, после нещо се сгромоляса на земята.
Намериха го неподвижен на пода. По-късно той винаги щеше да твърди, че си е ударил главата в прага на вратата. Което беше странно, тъй като не беше висок човек и винаги преди това му беше оставало много място до тавана, но Смит беше сигурен, че каквото и да се е случило, то нямаше нищо общо с неясното движение, дошло от най-тъмния ъгъл на ковачницата.
Някакси този ден беше ознаменуван със събития. Той се превърна в ден на изпочупените грънци, точно през него всички се настъпваха един друг по краката и бяха станали свадливи. Майката на Еск изпусна една кана, която бе принадлежала чак на баба й и цяла щайга ябълки в зимника се оказа, че са се сплули. Пещта в ковачницата се заинати и отказа да тегли. Джеймс, най-големият син, се подхлъзна върху натрупания лед на пътя и си удари ръката. Бялата котка, или може би някой от потомството й, тъй като котките водеха отделен, сложен живот в плевнята до работилницата, взе, че се качи на комина в кухнята и отказа да слезе оттам. Даже небето ги притисна като стар матрак и въздухът стана душен, въпреки снега.