Главният Ректор се блъсна заднешком в една колона и ударът го накара да се съвземе. Той раздразнено поклати глава, вдигна ръка на фуния пред устата си и изпрати струя бял огън към вещицата.
Без да променя дъгоцветния си поглед Баба вдигна ръка и отклони пламъците към тавана. Последва експлозия и заваляха парченца плочки.
Очите й се разшириха.
Катенгъл изчезна. Там, където беше стоял той, се беше свила огромна змия, готова да нападне.
Баба изчезна. Там, където беше стояла тя, имаше голяма плетена кошница.
Змията се превърна в огромно влечуго от мъглите на времето.
Кошницата стана снежният вятър на Ледените Гиганти и покри вилнеещото чудовище с лед.
Влечугото се превърна в предисторически тигър с извити кучешки зъби, готов за скок.
Халата стана кипяща яма катран.
Тигърът успя да се превърне в орел, който се спускаше стремглаво.
Катранените ями се превърнаха в качулка с пискюли.
После образите започнаха да потрепват, докато фигура сменяше фигурата. Из залата затанцуваха стробоскопни сенки. Породи се магически вятър, дебел и мазен, който избиваше октаринови искри от бради и пръсти. В центъра на всичко това Еск, взирайки се през сълзящите си очи, едва успя да различи двете фигури — на Баба и на Катенгъл — лъскави статуи сред фучащите образи.
Тя усещаше присъствието и на нещо друго, пронизителен звук, почти извън пределите на слуха.
Беше го чувала и преди, на студената равнина — натрапчив, чуруликащ шум, шумът на пчелен кошер, на мравуняк…
— Те идват! — изпищя тя в оглушителния шум. — Те идват сега!
Тя изпълзя иззад масата, където беше намерила убежище от магическия двубой и се опита да стигне до Баба. Поток сурова магия я вдигна от земята и я запокити върху един стол.
Сега бръмченето беше по-силно, така че въздухът бучеше като триседмичен труп в летен ден. Еск направи още един опит да стигне до Баба и отново се сви на кълбо, щом по ръката й избуча зелен огън и опърли косъмчетата.
Тя се огледа обезумяла за останалите магьосници, но тези, които бяха избегнали последиците на магията, се спотайваха зад съборени мебели, докато окултната буря бушуваше над главите им.
Еск претича през цялата зала и излезе навън в тъмния коридор. Сенки се виеха около нея, докато тя бързаше, с хълцане, нагоре по стълбите и по бръмчащите коридори към тясната стая на Саймън.
Нещо ще се опита да влезе в тялото, беше казала Баба. Нещо, което ще се движи и ще говори като Саймън, но ще е нещо друго…
Групичка студенти кръжаха тревожно пред вратата. Те обърнаха бледите си лица към Еск, която се втурна към тях, но бяха достатъчно развълнувани, за да се отдръпнат нервно пред решителното й движение напред.
— Има нещо вътре — каза един от тях.
— Не можем да отворим вратата!
Те я гледаха с очакване. После някой каза:
— Дали случайно нямаш шперц, а?
Еск сграбчи дръжката на вратата и я завъртя. Тя се помръдна леко, но след това се завъртя назад с такава сила, че за малко не свали кожата от ръцете й. Чуруликането вътре прерасна в кресчендо, а се чу и друг един шум, като плющене на кожа.
— Вие сте магьосници! — изкрещя тя. — Същински магьосници, по дяволите!
— Още не сме учили телекинезата — отговори един от тях.
— Аз бях болен, когато сме взимали Хвърляне на Огън…
— Ами, аз всъщност не съм много добър в Дематериализирането…
Еск се приближи до вратата, после се спря с единия крак във въздуха. Спомни си как Баба говореше, че даже сградите имат съзнание, стига да са достатъчно стари. А Университетът беше много стар.
Приближи се внимателно до едната стена и прокара пръсти по древните камъни. Трябваше да се направи деликатно, за да не го изплаши — и сега тя усети съзнанието в камъните, бавно и просто, но все пак съзнание. То пулсираше около нея, Еск чувстваше искриците живот дълбоко в скалата.
Зад вратата нещо бухаше.
Пред смаяните погледи на тримата студенти Еск застана неподвижно и притисна ръце и чело към стената.
Тя почти беше вече там. Усещаше собствената си тежест, тромавото си тяло, далечните спомени за зората на времето, когато скалата е била разтопена и свободна. За пръв път в живота си разбра какво е да имаш балкони.
Движеше се леко из съзнанието на сградата, изчистваше впечатленията си и търсеше бързо, колкото се осмеляваше, точно този коридор, тази врата.
Протегна едната си ръка, много внимателно. Студентите продължаваха да я гледат, когато много бавно изправи един пръст.