Цели екосистеми живееха по безкрайните покриви на Университета, в сравнение с които Горменгаст изглежда като бараката за инструменти на жп персонал; птици пееха в миниатюрни джунгли, израснали от ябълкови семки и семена на бурен, малки жабчета плуваха в горните водосточни тръби, а една колония от мравки трескаво създаваше интересна и сложна цивилизация.
Единственото нещо, което водата не успяваше да направи, беше да избълбука през фигурите на декоративните водоливници, наредени по покривите. Това беше така, защото водоливниците изчезнаха и се подслониха в таванските помещения още при първия признак за дъжд. Те потвърдиха мнението, че само защото си грозен, не означава, че си и глупав.
Дъждът падаше на потоци. На реки. На морета. Но най-вече падаше през покрива на Голямата Зала, където двубоят между Баба и Катенгъл беше пробил огромна дупка, а Триатъл усещаше, че по някакъв странен начин дъждът вали лично върху него.
Той стоеше върху една маса и организираше групите студенти, които откачаха портретите и древните гоблени преди да са прогизнали. Трябваше да е маса, тъй като подът вече беше потънал няколко сантиметра във вода.
За нещастие, обаче, не дъждовна вода. Това беше вода с истинска самоличност, с отличителния характер, който водата придобива след дългото й пътуване през тинест район. Тя притежаваше плътното съдържание на истинска Анкхианска вода — твърде гъста за пиене, твърде подвижна за оране.
Реката беше излязла извън бреговете си и един милион малки рекички сега се стичаха назад, като избиваха през мазетата и играеха на криеница под плочките. От време на време се чуваше далечен тътен, когато някоя забравена магия в наводнен подземен затвор дадеше накъсо и се предадеше. На Триатъл хич не му се нравеха някои от неприятните бълбукания и съскания, които се измъкваха на повърхността.
Помисли си отново колко хубаво би било да е един от онези магьосници, които живеят някъде в някоя малка пещера, събират билки, мислят важни мисли и разбират какво говорят бухалите. Но най-вероятно пещерата щеше да е влажна, а билките — отровни, пък и Триатъл никога не можеше да е сигурен в края на краищата точно кои мисли бяха наистина важни.
Той слезе тромаво на земята и зашляпа из тъмната, въртяща се вода. Е, той беше направил всичко, което зависеше от него. Беше се опитал да организира старшите магьосници да поправят покрива с магия, но това беше предизвикало голям спор по въпроса кои магии да се използват и консенсус, че това, във всеки случай, е работа за занаятчии.
Ето ти тебе магьосничество! — мрачно си мислеше той, докато газеше между капещите сводове, — дето винаги изследва безкрайното, а никога не забелязва крайното, особено що се отнася до домакинската работа. Преди да дойде тази жена, никога не сме имали такъв проблем.
Той зашляпа нагоре по стъпалата, озарени от изключително внушителна светкавица. Изпитваше хладната убеденост, че макар и, естествено, никой да не можеше да го обвини за всичко това, всички щяха да го направят. Той хвана края на плаща си и отчаяно го изстиска, после посегна към кесийката си с тютюн.
Беше хубава, зелена и непромокаема. Това ще рече, че цялата дъждовна вода, която беше влязла в нея, не можеше да излезе обратно навън. Беше неописуемо.
Той откри и малката си пачка цигарени хартии. Бяха се сбили в една буца, като прословутата банкнота, която човек намира в задния си джоб, след като панталонът е бил изпран, центрофугиран, изсушен и изгладен.
— Мамка ти! — каза той, с чувство.
— Ей! Триатъл!
Триатъл се огледа. Той беше последният, който щеше да напусне залата, където дори и сега някои от пейките започваха да плават. Въртопи и бълбукащи петна показваха местата, на които се просмукваше магия от мазетата, но не се виждаше никой.
Освен ако, разбира се, не беше проговорила някоя от статуите. Те бяха твърде тежки, за да ги местят, и Триатъл си спомни как каза на студентите, че едно основно измиване сигурно ще им се отрази добре.
Той погледна към суровите им лица и съжали за това. Статуите на много властните мъртви магове понякога бяха по-живи, отколкото въобще имаха право да бъдат. Може би щеше да е по-добре, ако си беше замълчал.
— Да? — престраши се той, като болезнено усещаше каменните погледи.
— Тук горе, глупако!
Той погледна нагоре. Метлата се спускаше тежко през дъжда в поредица залитания и тласъци. На около пет стъпки над водата тя изгуби и малкото останали й въздухолетателни претенции и шумно цопна в един водовъртеж.