— Не стой там, идиот такъв!
Триатъл плахо се взря в мрака.
— Все някъде трябва да стоя — каза той.
— Искам да кажа, помогни ни! — скара му се Катенгъл, докато се вдигаше от вълничките като дебела и сърдита Венера. — На дамите първо, разбира се.
Той се обърна към Баба, която пляскаше из водата.
— Изгубих си шапката — каза тя.
Катенгъл въздъхна.
— Това има ли някакво значение в момент като този?
— Една вещица трябва да има шапка, иначе кой ще я познае? — отвърна Баба. Тя сграбчи нещо тъмно и прогизнало от вода, което мина покрай нея, изкиска се победоносно, изля водата и нахлупи шапката върху главата си. Тя беше поизгубила твърдостта си и клепна нещастно над едното й око.
— Така — каза тя с такъв тон, който подсказваше на цялата вселена, че ще е по-добре да внимава.
Последва още една ослепителна светкавица, което показва, че даже и боговете на времето притежават добре развито чувство за сценичност.
— Много ти отива — каза Катенгъл.
— Извинете ме — обади се Триатъл, — но тя не е ли в…
— Това е без значение — каза Катенгъл, докато поемаше ръката на Баба и я поведе нагоре по стълбите. Той размаха жезъла.
— Но срещу традицията е да се допускат ж…
Той спря и се опули, когато Баба се пресегна и докосна влажната стена до вратата. Катенгъл го потупа по гърдите.
— Покажи ми къде е написано — каза Катенгъл.
— Те са в Библиотеката — прекъсна го Баба.
— Това беше единственото сухо място — обясни Триатъл — но…
— Тази сграда се бои от гръмотевици — каза Баба. — Ще й е от полза да я успокоят.
— Но традицията… — отчаяно повтори Триатъл.
Баба вече крачеше по коридора, а Катенгъл припкаше след нея. Той се обърна.
— Чу дамата — каза той.
Триатъл ги гледаше как се отдалечават със зинала уста. Когато стъпките им отмряха в далечината, той постоя мълчалив един миг и размисли върху живота и това, къде ли би могъл да се е объркал неговият.
Както и да е, нямаше да го обвинят в неподчинение.
Много внимателно, без да знае точно защо, той протегна ръка и потупа приятелски стената.
— Така, така — каза той.
Странно, но се почувства доста по-добре.
На Катенгъл му мина през ума, че би трябвало той да води пътя в собствената си къща, но забързана, Баба не беше равностоен противник за почти издъхнал, пристрастен към никотина човек като него, така че той я следваше в някакъв вид рачешко скачане.
— Насам — каза той, шляпайки през локвите.
— Знам. Сградата ми каза.
— Да, канех се да те питам за това — каза Катенгъл, — защото, нали разбираш, на мен никога нищо не ми е казвала, а аз живея тук от години.
— Вслушвал ли си се някога в нея?
— Не точно вслушвал, не — призна си Катенгъл. — Не като сграда.
— Добре тогава — каза Баба, като заобиколи един водопад, където бяха стояли стълбите към кухнята (прането на Госпожа Уитлоу никога вече нямаше да е същото). — Мисля, че е тук нагоре и по коридора, нали?
Тя профуча край трио удивени магьосници, които се изненадаха от нея и съвсем се сащисаха от шапката й.
Катенгъл се задъхваше след нея, но хвана ръката й пред входа на Библиотеката.
— Виж — отчаяно заговори той. — Не искам да те обидя, госпожице… хм, Мадам…
— Мисля, че вече става и Есмералда. След метлата, която споделихме и всичко останало.
— Мога ли да мина пръв? Това е моята Библиотека — примоли се той.
Баба се обърна, а на лицето й беше изписана изненада. После се усмихна.
— Разбира се. Много съжалявам.
— За пред хората, нали разбираш — извинително каза той и отвори вратата.
Библиотеката беше пълна с магьосници, които се грижат за книгите си така, както мравките се грижат за яйцата си и в моменти на опасност ги разнасят по почти същия начин. Водата стигаше дори дотук и се надигаше на доста неочаквани места, поради странните гравитационни ефекти на Библиотеката. Всички по-ниски лавици бяха опразнени и вериги от магьосници и студенти трупаха томовете върху всяка възможна маса и суха полица. Въздухът беше изпълнен с шума от ядосани, шумолящи страници, които почти заглушаваха далечния яростен вой на бурята.
Това очевидно притесняваше библиотекаря, който се стрелкаше от магьосник на магьосник, дърпаше ги безрезултатно за плащовете и викаше „уук“.
Той зърна Катенгъл и моментално се втурна към него. Баба никога по-рано не беше виждала орангутан, но нямаше никакво намерение да си го признае, така че запази самообладание, когато се озова срещу един дребен човек с шкембе, с изключително дълги ръце и с кожа, номер 52 върху тяло номер 46.