… В това има известен смисъл.
… Ще ми се смеят.
… Може да не стане.
… Може и да стане.
Тя не можеше да им се довери. Но нямаше избор.
Еск погледна към ужасните лица, взиращи се надолу към нея и към дългурестите тела, милостиво загърнати в плащове.
Ръцете й бяха изтръпнали.
В света на сенките, идеите са истински. Тази мисъл като че ли плъзна нагоре по ръцете й.
Тя беше жизнена мисъл, мисъл пълна с кипене. Еск се засмя и раздалечи ръцете си една от друга, а жезълът заблестя в тях като наситено електричество.
Нещата нервно започнаха да чуруликат, а едно-две от задните редици се заизмъкваха. Щом пазачите му го пуснаха бързо-бързо, Саймън залитна напред и се приземи на длани и колене върху пясъка.
— Използвай го! — закрещя той. — Точно така! Те се страхуват!
Еск му се усмихна и продължи да изследва жезъла. За пръв път тя успя да види каква точно е резбата.
Саймън грабна пирамидата на света и се затича към нея.
— Хайде! — каза той. — Те го мразят!
— Моля? — попита Еск.
— Използвай жезъла — припряно каза Саймън и посегна към него. — Ей! Той ме ухапа!
— Съжалявам — каза Еск. — Та за какво говорехме? — Тя вдигна очи и погледна хленчещите Неща, като че ли ги виждаше за първи път. — А, тези ли? Те съществуват само в главите ни. Ако ние не вярваме в тях, тях изобщо няма да ги има.
Саймън се огледа наоколо.
— Честно казано, не ти вярвам — каза той.
— Мисля, че вече трябва да се връщаме вкъщи — каза Еск. — Хората ще се тревожат.
Тя събра ръце и жезълът изчезна, макар че за един миг дланите й светеха, сякаш беше обгърнала свещ.
Нещата започнаха да вият. Няколко от тях паднаха.
— Важното при магията е как да не я използваш — каза Еск и хвана Саймън за ръката.
Той се вгледа в разпадащите се фигури около него и глупаво се ухили.
— Не я използваш? — попита той.
— О, да — отвърна Еск, докато се приближаваха към Нещата. — Опитай сам.
Тя протегна ръце, извади жезъла от въздуха и му го предложи. Той посегна да го вземе, после отдръпна ръка.
— О, не — каза той. — Мисля, че не съм му особено симпатичен.
— Мисля, че ако аз ти го дам, няма да има проблеми. Няма къде да ходи — каза Еск.
— Къде изчезва той?
— Просто се превръща в представа за самия себе си, струва ми се.
Саймън отново протегна ръка и сви пръсти около блестящото дърво.
— Така — каза той и го вдигна в класическата отмъстителна поза на магьосниците. — Ще ги науча аз тях!
— Не, не така.
— Какво искаш да кажеш с това „не така“? Аз притежавам силата!
— Те са нещо като… наши собствени отражения — отвърна Еск. — Не можеш да победиш отраженията си, те винаги ще са силни точно, колкото теб. Ето защо те се приближават по-близо до теб, когато използваш магия. И не се изморяват. Те се хранят с магия, така че с нея не можеш да ги победиш. Не, работата е в това… ами, не да не използваш магията, защото не можеш, това е безполезно; а да не я използваш, защото можеш, това наистина ги обърква. Те не могат да понасят самата мисъл за това. Ако хората спрат да използват магия, Те ще умрат.
Нещата пред тях се запрепъваха едно в друго в бързината да се отдръпнат от пътя им.
Саймън погледна към жезъла, към Еск, после към Нещата и после пак към жезъла.
— Това трябва сериозно да се обмисли — несигурно каза той. — Наистина бих искал да го разбера.
— Предполагам, че ще се справиш много добре.
— Защото ти казваш, че истинската сила е когато минеш право през магията и излезеш на другия край.
— Става, обаче, нали?
Сега те бяха сами на студената равнина. Нещата представляваха далечни мършави фигури.
— Чудя се дали това имат предвид под „чародейство“? — каза Саймън.
— Не знам. Може би.
— Наистина бих искал да разбера това — повтори Саймън, докато продължаваше да върти жезъла в ръцете си. — Бихме могли да направим някои експерименти, ами да, върху това умишлено да не се използва магия. Бихме могли внимателно да не чертаем октограма на пода и бихме могли нарочно да не призоваваме разни неща, и… кара ме да се изпотя само като си помисля за това!
— Аз бих искала да помисля как да се върнем у дома — каза Еск и погледна към пирамидата.
— Е, това се предполага да е моята представа за света. Би трябвало да мога да намеря начин. Как се прави онова нещо с ръцете?
Той събра длани. Жезълът се плъзна между тях, светлината струеше между пръстите му един миг, а след това изчезна. Той се засмя.
— Така. А сега единственото, което трябва да направим, е да потърсим Университета…