Откъм камината се чу тупване и в нея падна голяма буца сажди, и когато чу отчаяното дращене, идващо от комина, тя бутна резето, отвори широко вратата и хукна навън в нощта.
Студът режеше като нож. Снегът се беше заскрежил. Не я интересуваше къде отива, но безмълвният ужас пораждаше изгарящата й решимост да стигне там възможно най-бързо.
Вътре в къщата гаргата се приземи тежко в камината, обвита в сажди и като си мърмореше раздразнено сама на себе си. Тя заподскача в сенките, а миг по-късно резето на вратата към стълбището тракна и се чу шум от криле, пърхащи нагоре.
Еск протегна ръка докъдето стигаше и опипа дървото за следата. Този път щастието й се усмихна, но разположението на точките и резките й подсказа, че се е отдалечила на повече от миля от селото и че е тичала в погрешна посока.
Светеше бяла като сирене луна и тук-таме разпръснати звезди — малки, ярки и безмилостни. Гората наоколо представляваше мозайка от черни сенки и блед сняг, при това не всички сенки — Еск го усещаше — стояха неподвижни по местата си.
Всички знаеха, че в планините има вълци, защото понякога нощем воят им отекваше надолу от високите върхове, но те рядко се приближаваха до селото — днешните вълци бяха наследници на поколение, оцеляло само защото се беше научило, че човешкото месо причинява и болка.
Но времената бяха трудни, пък и тази глутница беше достатъчно гладна, за да забрави напълно за естествения подбор.
Еск си спомни какво казваха на всички деца. Покатери се на дърво. Запали огън. Ако нищо друго не ти остава, намери пръчка и поне се опитай да ги нараниш. Никога не се опитвай да им избягаш.
Дървото зад гърба й беше бук — гладко и невъзможно да бъде изкатерено.
Еск видя как една дълга сянка се откъсна от бездната на тъмнината пред нея и започна да се приближава. Тя коленичи, уморена, изплашена, неспособна да мисли и задращи под парещия от студ сняг за пръчка.
Баба Уедъруекс отвори очи и се втренчи в тавана, който беше напукан и набъбнал като палатка.
Съсредоточи се върху това да си спомни, че има ръце, а не крила, и че не е необходимо да подскача. Препоръчително беше винаги след Заемане да се полежи малко, за да може съзнанието на човека да привикне към собственото му тяло, но тя знаеше, че няма време.
— Да му се не види и детето, дано — измърмори тя и се опита да долети до рамката на кревата. Гаргата, която беше минавала през тази процедура десетки пъти преди това, и която мислеше — доколкото птиците могат да мислят каквото и да било, което всъщност е съвсем малко, — че солидното меню от резенчета бекон и отбрани отпадъци от кухнята, както и топъл подслон за през нощта, си струва неудобството от време на време да споделя с Баба главата си, я наблюдаваше с мило любопитство.
Баба намери ботушите си и затрополи надолу по стълбата, като стоически удържа на порива да полети. Вратата беше широко отворена и вътре вече беше надухало тънка пелена от снежец.
— Мамка ти! — възкликна тя. Помисли си дали си заслужаваше да се опита да намери съзнанието на Еск, но човешките мозъци никога не бяха така остри и ясни, като мозъците на животните, пък и, все едно, свръхсъзнанието на самата гора правеше импровизираното търсене почти толкова трудно, колкото и усилието да се чуе шума от водопад в гръмотевична буря. Но даже и без да търси, тя чувстваше съзнанието на глутницата вълци — остро, отчетливо ясно усещане, което пълнеше устата с вкуса на кръв.
Тя едва успя да различи малките следи по ледената кора, вече наполовина запълнени с пресен сняг. Като проклинаше и мърмореше, Баба Уедъруекс омота шала около себе си и излезе навън.
Бялата котка се събуди на поличката си в работилницата, когато чу шума, идващ от най-тъмния ъгъл. Ковачът беше затворил внимателно голямата врата след себе си, когато излезе с почти истеричните момчета, и котката загледа с интерес как една тънка сянка ръчка в ключалката и изпробва пантите.
Вратите бяха дъбови, заякнали от горещината и времето, но това не им попречи да бъдат издухани директно отсреща през улицата.
Смит чу шума в небето, докато бързаше по пътеката. Чу го и Баба. Представляваше целенасочено, устремно бръмчене, като полет на гъски, а снежните облаци завряха и се огънаха, когато премина през тях.
Вълците също го чуха, когато то се завъртя ниско над върховете на дърветата и се заби в сечището. Чуха го, но твърде късно.
Баба Уедъруекс не се нуждаеше от следите вече. Насочи се към далечните отблясъци особена светлина, към странното свистене и бумтене и към виенето от болка и ужас. Няколко вълка се стрелнаха покрай нея, присвили уши с мрачната решимост да си плюят на петите, независимо какво би се изпречило на пътя им.