— Добро утро — поздрави той и докосна периферията на цилиндъра си.
— Добро утро — отвърна Джо Петигру. — Какво продавате днес?
— Не продавам списания — обясни мъжът с вечерната пелерина.
— Не и на този адрес, приятелю.
— Нито пък ще ви питам дали имате ваша снимка, която бих могъл доста добре да оцветя с водни бои, прозрачни като лунна светлина над Матерхорн. — Мъжът пъхна ръка под пелерината.
— Не ми казвайте, че имате прахосмукачка под пелерината — промърмори Джо Петигру.
— Нямам и кухня от неръждаема стомана в джоба си — продължи мъжът с вечерната пелерина. — Не че не бих могъл да имам, ако реша.
— Но все пак продавате нещо — сухо отбеляза Джо Петигру.
— Подарявам нещо — уточни мъжът с вечерната пелерина. — На когото трябва. Внимателно подбрани лица…
— Елитен клуб — възкликна отвратен Джо Петигру. — Не знаех, че още съществуват.
Високият мършав човек измъкна ръка изпод пелерината — държеше визитка.
— Неколцина внимателно подбрани — повтори той. — Не знам. Тази сутрин нещо ме мързи. Може да избера само един.
— Джакпота — викна Джо Петигру. — Мен.
Мъжът му подаде визитката. Джо Петигру я взе и прочете: „Професор Август Бинго“. А отдолу в ъгъла с по-малки букви: „Депилаторна пудра «Бял орел»“. Имаше телефонен номер и адрес в Северен Уилкокс. Джо Петигру чукна с нокът по визитката и поклати глава.
— Не използвам такива неща, приятел.
Професор Август Бинго се усмихна едва забележимо. Или по-скоро устните му се опънаха с частица от сантиметъра и очите се сбръчкаха в ъгълчетата. Да го наречем усмивка. Не беше достатъчно голяма, за да се спори по въпроса. Той отново пъхна ръка под пелерината и извади кръгла кутийка, подобна на тези за лента за пишеща машина. Повдигна я и на нея наистина пишеше: „Депилаторна пудра «Бял орел»“.
— Знаете, предполагам, какво е депилаторна пудра, господин…
— Петигру — отзова се любезно той. — Джо Петигру.
— А, инстинктът ми не ме е подвел — отбеляза професор Бинго. — Вие сте в беда. — Той почука с дългия си остър пръст по кръглата кутийка. — Това, господин Петигру, не е депилаторна пудра.
— Чакайте малко — вдигна ръка Джо Петигру. — Отначало беше депилаторна пудра, сега пък не е. И съм бил в беда. Защо? Защото се казвам Петигру ли?
— Всичко с времето си, господин Петигру. Нека първо да си изясня обстановката. Кварталът е занемарен. Вече никой не иска да живее тук. Но вашата къща не е занемарена. Стара е, но добре поддържана. Следователно е ваша собственост.
— Да речем, че притежавам част от нея — уточни Джо Петигру.
Професорът вдигна лявата си ръка с дланта нагоре.
— Тишина, моля. Продължавам анализа си. Данъците са високи, а вие сте собственик на къщата. Ако имахте възможност, щяхте да смените жилището. А защо не сте? Защото не можете да продадете тази къща. Но това е голяма къща. Затова имате наематели.
— Един наемател — поправи го Джо Петигру. — Само един — въздъхна той.
— Вие сте на около четирийсет и осем — предположи професорът.
— Плюс-минус четири години — вметна Джо Петигру.
— Обръснат сте и спретнато облечен. Но на лицето ви е изписано нещастие. Това ме навежда на мисълта, че имате млада съпруга. Разглезена, придирчива. Освен това предполагам… — Внезапно замълча и започна да отвърта капачката на кутийката с нещото, което не беше депилаторна пудра. — Спирам с предположенията — обяви със спокоен глас. — Това — повдигна отворената кутийка и Джо Петигру видя, че е пълна с бял прах — не е Копенхагенско емфие.
— Търпелив съм — започна Джо Петигру, — но защо не престанете да ми обяснявате какво не е и не вземете да ми кажете какво е?
— Емфие — студено обясни професорът. — Емфието на професор Бинго. Моето емфие.
— Емфие също не употребявам — отсече Джо Петигру. — Но ще ви кажа нещо. В края на улицата има мотел „Лексингтън тауърс“. Пълен с второстепенни актьори, статисти и така нататък. Когато не работят, тоест през повечето време, и когато не се наливат с шейсет и пет процентов натурален спирт, което почти не се случва, сигурно с удоволствие биха смъркали от онова, което имате. Ако, разбира се, успеете да ги накарате да ви платят за него. Това би трябвало да е от значение за вас.