— Мога и сам да си бъда спестовна касичка и все едно дали петачето е в стомаха ми, или в касичката у дома. Защото и от нея нищо не може да се извади. Опитвах с кухненски нож, та знам.
Но майката на Емил не се предаде. Настояваше да се върне с Емил при доктора.
— Нищо не казах онзи път, когато той изяде всички копчета за панталони — подсети тя таткото на Емил. — Но едно петаче по-трудно се смила и тази работа може да завърши зле, повярвай ми!
Тя успя така да подплаши таткото на Емил, че той обърна коня и потегли обратно към Марианелунд. Защото таткото на Емил също беше загрижен за свинчето си.
Втурнаха се задъхани при доктора.
— Да не сте забравили нещо? — попита докторът.
— А не, само че Емил сега пък изяде едно петаче — каза таткото на Емил. — Та ако искате да го оперирате малко, докторе… да речем за четири крони… пък може да си задържите и петачето.
Но тогава Емил задърпа баща си за сакото и прошепна:
— Да не си посмял! Петачето си е мое!
Обаче докторът нямаше никакво намерение да вземе на Емил петачето. Нямало нужда от никаква операция, каза той. Петачето сигурно щяло да излезе на бял свят след един-два дни.
— Но би могъл да изядеш пет кифли — добави докторът, — за да си има петачето компания и да не ти остърже стомаха.
Славен доктор беше той, а на всичкото отгоре пак не им взе пари. Таткото на Емил беше толкова доволен, че просто сияеше, когато отново излезе на улицата с Емил и майката на Емил.
А майката на Емил искаше веднага да отидат в домашната пекарня на госпожиците Андершон и да купят на Емил пет кифли.
— Дума да не става — каза таткото на Емил. — Нали у дома си имаме кифли.
Емил се замисли. Той много умееше да пресметне туй-онуй, а освен това беше гладен, затова каза:
— Имам си едно петаче на склад и ако можех да се добера до него, сам бих си купил кифлите.
После помисли още малко и добави:
— А не би ли ми дал назаем едно петаче за ден-два, татко? Можеш да разчиташ с абсолютна сигурност, че ще ти го върна!
Тогава таткото на Емил отстъпи и отидоха в домашната пекарня на госпожици Андершон и купиха на Емил пет кифли, много вкусни кифли, кръгли, златистокафяви и поръсени със захар. Емил бързо-бързо ги излапа.
— Това беше най-вкусното лекарство, което съм взимал през целия си живот! — заяви той.
Но таткото на Емил изведнъж така се замая и развесели от облекчение, че вече не знаеше какво прави.
— Днес спестихме толкова много пари! — рече той и без да му мигне окото купи за едно петаче захарни петлета за малката Ида, която си бе останала у дома.
Забележете, че това се случи в онези времена, когато децата не ги беше грижа дали имат зъби, или не — такива глупави и неразумни бяха те. Сега децата в Льонеберя вече не ядат бонбони, но затова пък си имат зъби!
След това си тръгнаха обратно за Катхулт. Щом прекрачи прага на дома си и преди да свали сакото и шапката си, таткото на Емил се залови и залепи супника. Това не беше никак трудно — нали се счупи само на две парчета. Лина така се зарадва, че се разскача и подвикна на Алфред, който разпрягаше коня:
— Пак ще има супа с месо в Катхулт!
Така си мислеше Лина! Сигурно беше забравила Емил.
Тази вечер Емил си игра необикновено дълго с малката Ида. Той й построи къщичка между камънаците в ливадата. Това много й хареса, а той само лекичко я пощипваше, колкото пъти му се доядеше захарно петле.
Когато започна да мръква Емил и Ида решиха, че е време да си лягат. Влязоха в кухнята да видят дали е там майка им. Но я нямаше. Никого нямаше. Освен супника. Стоеше си върху масата, залепен и красив. Емил и малката Ида застанаха да огледат този забележителен супник, който цял ден беше пътувал насам-натам.
— Чак в Марианелунд — въздъхна малката Ида. А после добави: — Какво направи всъщност, Емиле, та вкара главата си в супника?
— Нищо особено — рече Емил. — Просто направих така.
Тъкмо тогава влезе майката на Емил. И първото нещо, което видя беше Емил с глава в супника. Емил дърпаше супника, малката Ида пищеше и Емил също се развика. Защото пак бе заседнал, точно както предишния път.
Тогава майка му грабна дилафа и така удари по супника, че оглуши цяла Льонеберя. Джаннн! и супникът се разби на хиляди парчета. Късовете заваляха около Емил като дъжд.
Таткото на Емил беше в кошарата, но чу трясъка и веднага дотърча.
Застана на прага на кухнята. Стоеше там безмълвен и гледаше Емил и парчетата, и дилафа, който майката на Емил държеше в ръка.
Нито дума не продума таткото на Емил. Само се обърна и тръгна обратно към кошарата.
Но подир два дни той получи от Емил едно петаче, а това все пак беше мъничка утеха.