Сега, обаче, Емил не можеше да си играе на нищо. Не можеше да се измъкне, и то само защото върху малкото пространство между дърводелската барака и килера растеше толкова много коприва.
Емил се замисли. Видя, че прозорецът на килера стои отворен и тогава му хрумна чудесна мисъл. Колко проста работа беше да прехвърли една дъска от прозореца на дърводелската барака до прозореца на килера и да изпълзи по нея. Съвсем му беше омръзнала дърводелската барака, а освен това започна да огладнява.
Емил никога не се двоумеше след някое от своите чудесни хрумвания. В миг дъската лежеше на място и Емил запълзя по нея. Това изглеждаше доста страшно, защото дъската бе тясна, а Емил — тежичък.
— Ако се отърва, ще подаря палячото си на Ида, обещавам — прошепна Емил докато пълзеше. Дъската пращеше зловещо, а като погледна копривата под себе си, той се изплаши и залитна.
— Помощ! — изкрещя Емил и почна да пада. Полетя право към копривата, но в последния миг впи крака около дъската и успя да се издърпа нагоре. След това всичко мина добре и той се добра до килера.
— Чудо голямо! — рече Емил. — Но все пак ще подаря палячото си на Ида… поне така мисля… друг път… може би, когато и без туй се счупи… е, ще видим какво ще направя!
Той блъсна дъската с всички сили и тя се плъзна обратно в дърводелската барака, защото Емил обичаше всичко да е подредено. После изтича до вратата и я провери. Беше заключена.
— Така си и мислех — каза си Емил. — Ама те сигурно скоро ще дойдат да вземат наденицата и знам кой тогава ще изчезне като дим!
Емил почна да души с нослето. Хубаво миришеше в килера. А пък какви вкусни неща имаше там! Емил разгледа внимателно всичко. Брей, колко много храна! От тавана висяха дълги редици пушени бутове и цял прът хлебна кървавица на краваи, защото таткото на Емил много обичаше хлебна кървавица със свинско месо и бял сос. В единия ъгъл стоеше раклата за хляб, пълна с разкошни хлебчета и погачи, а до нея — сгъваемата маса, отрупана с жълти пити кашкавал и гърнета с прясно избито масло. Зад масата се виждаше кацата с осоленото свинско, пък до нея беше големият шкаф, където майката на Емил държеше малиновия сироп и бурканите с кисели краставички, и захаросаните круши, и сладкото от ягоди. А върху средната полица на шкафа редеше своите вкусни наденички.
Емил много обичаше наденички — ама наистина!
Оттатък в къщата угощението беше започнало. Първо поднесоха на гостите кафе с много кифли, които да си топят в него. Сега чакаха да огладнеят пак, та да започнат да ядат задушени свински гърди и маринована херинга, и наденици и всичките други лакомства.
Както си седяха, майката на Емил изведнъж изпищя:
— Олеле, забравихме Емил! Прекалено дълго седя наказано горкото момченце!
Таткото на Емил веднага се втурна към дърводелската барака и малката Ида хукна подире му.
— Сега ще те пусна, Емиле! — викна отдалеч таткото на Емил, а сетне отвори широко вратата. Да знаете само как се слиса! Там нямаше никакъв Емил!
— Избягал е през прозореца, този непослушко — рече таткото на Емил.
Но като погледна навън и видя копривата под прозореца — здрава и права и съвсем не изпотъпкана, тогава таткото на Емил се разтревожи.
— Тук нещо не е наред — възкликна той. — Никой не е стъпвал там, по-точно никой човешки крак.
Като чу това, малката Ида се разплака. Какво ли беше станало с Емил? Лина понякога пееше една песен, такава една — много тъжна. В нея се разказваше за някакво момиче, което се превърнало в бял гълъб и отлетяло на небето, вместо да седи в отвратителната каца за осолена риба където я затворили, та кой знае, може и той да се е преобразил и да е отлетял! Малката Ида се озърна дали не се мярка някой гълъб. Но видя само една тлъста бяла кокошка, която се разхождаше пред бараката и кълвеше червейчета.
Малката Ида зарида по-силно и посочи кокошката .
— Това може да е Емил — изхлипа тя. Таткото на Емил не искаше да повярва такова нещо. Но за всеки случай изтърча при майката на Емил и я попита, забелязала ли е дали Емил знае да лети.
Тя не бе забелязала. Но какво оживление закипя сега в Катхулт! Угощението можеше и да почака. Всички излязоха навън да търсят Емил.
— Той просто ТРЯБВА да е в дърводелската барака, не го ли проумяваш? — заяви майката на Емил й всички се втурнаха нататък, за да се огледат по-добре.
Но там нямаше никакъв Емил. Имаше само петдесет и пет малки дървени човечета, строени върху една полица. Госпожа Петрел никога не бе виждала толкова много дървени човечета накуп и попита кой ги е направил.
— Кой друг, ако не нашият малък Емил — отвърна майка му и започна да плаче. — Какво добро момченце беше.