Тогава възникна въпросът: Каква е вероятността парламентът да поднесе такава лоша новина?
Въпросът не бе чисто теоретичен. Един непренебрежим брой парламентаристи се бяха забъркали в скорошния опит за преврат срещу емперо, който се разви зле за тях и за всички други участници. В резултат на това репутацията и популярността на парламента се намираше в най-ниската си точка от десетилетия насам, а може би и от повече от век.
Това бе показателно, защото парламентът почти никога не беше популярен и почти винаги се използваше като удобна мишена за гнева на местните и системните правителства и техните представители, които бяха по-близо до своите гласоподаватели и винаги търсеха на кого друг да прехвърлят вината за местните проблеми. Тези местни и системни правителства и представители, да не говорим за благородническите Домове и търговските гилдии, щяха да се зарадват, ако парламентът на Взаимозависимостта стане обект на гнева на техните избиратели и акционери.
За емперо нещата също нямаше да са толкова лоши. Младата владетелка бе станала любимка на поданиците си с това, че оцеля от два опита за покушение и преврат, и че надяна религиозната мантия на емперо, което не бе сторил никой от предшествениците ѝ от дните на Рашела I, основателката на Взаимозависимостта. Всякакво допълнително очерняне на парламента бе в нейна полза.
При това положение извънредната комисия, която нямаше план как да предотврати бавната смърт на милиарди, нито лесен начин да поднесе тази новина, стигна до заключението, че най-добрият курс на поведение е да протака, като понесе малък ущърб за нерешителност и остави емперо да понесе значително по-големия ущърб да стане приносителка на тази извънредно лоша новина. Грейланд имаше популярност за изразходване; нека си я изразходва всичката.
Междувременно членовете на извънредната комисия щяха да си резервират места за пътуване до Край — същите, които избирателите им смятаха, че ще са на тяхно разположение след няколко години.
О, да, Край.
Единственото изключение от гибелта, която чакаше всяка друга система във Взаимозависимостта. Единствената система с планета, където хората можеха да ходят по повърхността без скафандър или друго предпазно облекло, където земята щеше да ги приеме, вместо да ги превърне в съсухрени обвивки, където слънцето щеше да топли незащитените им лица, вместо да ги обстреля с радиация, която да разбърка тяхната ДНК. Единственото място, където човечеството можеше да оцелее.
Е, ако изключим факта, че хората на Край знаеха какво ги чака: внезапна и неудържима вълна от бежанци от останалата част на Взаимозависимостта, чийто брой щеше да надхвърли възможностите на планетата да ги поеме. Въпросът не беше дали ще дойдат. Те вече идваха. Бяха на път. Въпросът бе колко ще са — дали ще са милиони, което ще подложи планетата на изпитание, или милиарди, което ще я унищожи.
Пък и там се водеше цялата тази гражданска война, която правеше подготовката малко трудна.
Обаче пък улесняваше някои за други неща. Гражданската война бе съсредоточена главно в големите градове и някои стратегически транспортни възли и маршрути. В провинцията предприемчиви фермери усвояваха земя, която, строго погледнато, не им принадлежеше, и я подготвяха за сеитба и отглеждане на добитък. Това бе точно такъв екологичен кошмар, какъвто може да се очаква, но тъй като (временният) херцог на Край бе прекалено зает с грижата да не поднесат главата му на Врена Клермон, никой не ги спираше, пък и така или иначе земеделците и скотовъдците се оправдаваха с това, че отглеждат малкото местни растения и животни, които могат да се ядат от хората — тоест единствената храна, която не е генетично модифицирана с цел поддържане на нечий монопол.
Земеделците и скотовъдците не грешаха по този въпрос, което обаче не оправдаваше нито заграбването на земя, нито забулилия небето дим от изгарянето на хиляди квадратни километри от екосистемата на Край за добиването на територия, която щеше да е крайно недостатъчна да изхранва и издържа милионите или милиардите, които вече пътуваха насам.