— Добре — обяви той накрая и спря на един слайд, който показваше графично изображение на плитчина на Потока. — Това е плитчина на Потока, каквато я познаваме. Тя представлява мястото, където корабите влизат или излизат от Потока, и е статична по отношение на най-масивния обект в системата си, който обикновено е звездата. Всъщност в известен смисъл може да се каже, че плитчината е „закотвена“ от гравитацията — ето защо намираме плитчини в звездни системи и почти никога извън тях.
Марс чукна по таблета си и се появи ново изображение на плитчина на Потока, която се движеше и смаляваше, и това се повтаряше отново и отново.
— Но преди около две години… — той вдигна очи към Кардения, — … всъщност точно преди да се кача на кораба за Средоточие…
При тези думи Кардения се усмихна.
— … една петица, неочаквано изхвърлена от отслабваща струя на Потока, открила ето това: мимолетна плитчина, която за разлика от типично наблюдаваните плитчини, се движела независимо и се смалявала. Всъщност, като се има предвид колко кратко време е просъществувала, спокойно можем да кажем, че се е изпарила.
Още един слайд, пълен с уравнения, които Кардения нямаше никаква надежда да проумее.
— Как е станало това? Моята хипотеза е, че отслабването на струята на Потока предизвиква зараждането на няколко локални струи, които временно се свързват с главната — като нишки, отделящи се от разнищващо се въже. Тъй като няма гравитационна сила, към която да се закотвят, те не издържат дълго. Досега не сме виждали такова нещо, защото обикновено, когато някой кораб изпадне неочаквано от Потока, остава в дълбокия космос и не чуваме нищо повече за него. Нямаме данни.
Чукване, нов слайд.
— Но сега, когато разполагаме с тези данни и благодарение на Хатиде Ройнолд разбираме концепцията и част от физиката, стояща зад мимолетните струи, мисля, че трябва да разгледам някои потенциално невероятни възможности, свързани с появата на тези мимолетни струи в локалния космос.
Марс млъкна.
— Как е досега? Схващаш ли?
Кардения му показа сближените си палец и показалец.
— Ей толкова ми остава да престана да схващам.
Марс кимна и мина към следващия слайд.
— Тогава ще го обясня простичко. Мисля, че когато се появява мимолетна струя на Потока, плитчината ѝ прави онова, което нашата почти обречена петица е видяла — само че наопаки. Появява се, отначало миниатюрна, а после се движи и расте, докато се закотви. — Той млъкна за момент. — Всъщност мисля, че всички струи на Потока го правят, когато се появяват в нормалното пространство-време, но обикновените струи бяха толкова стабилни — поне доскоро, — че никога не сме имали възможност да го наблюдаваме.
— Може би трябва да пропуснеш тази част, когато говориш с други хора — предложи Кардения.
— Ясно. — Марс се върна към слайдовете си и изкара следващия, на който имаше още уравнения. — И така, защо това е от значение? Защото, ако плитчините на появяващите се мимолетни струи растат и се движат, може би има начин да манипулираме и дори контролираме този растеж и движение — за да ги разположим по-близо до човешките хабитати и да ги направим достатъчно големи, за да минават през тях и по-големи структури.
— Тоест повече кораби — предположи Кардения.
— Не — отвърна Марс. Появи се нов слайд, показващ цял човешки хабитат, който би могъл да побере стотици хиляди хора. — Имам предвид самите средища.
На Кардения ѝ трябваше секунда, докато загрее.
— Искаш да вкараш цели човешки хабитати в Потока?
— Не бих използвал думата „искам“ — каза Марс. — Но може би е възможно. А ако е възможно, тогава нещата изведнъж стават интересни.
— Интересни?! — възкликна Кардения. Защото сега наистина загря. Ако можеш да натъпчеш цял хабитат в Потока, тогава най-големият проблем на човечеството — прехвърлянето на милиони хора от системите, при положение че космическите кораби могат да транспортират само малка част от този брой — ставаше далеч по-малък. Вече нямаше да са нужни кораби. Можеше да преместиш хората заедно със средището, в което живеят.
И можеше да спасиш почти всички.
— Да го направим — каза Кардения.
Марс вдигна ръце.
— Чакай малко — охлади ентусиазма ѝ той. — Не е толкова просто.
— Защо?
— Защото… ами, всъщност, нямам слайд за това.
— Забрави за шибаните слайдове — сопна се раздразнено Кардения. — Просто ми кажи.