— Изглежда, аз съм най-голямото чудовище в цялата история — каза Кардения на баща си.
— Статистически погледнато, ми изглежда невероятно — отбеляза Атавио VI.
— Не бъди толкова сигурен — отвърна Кардения.
— В момента съм напът да не успея да спася буквално милиарди хора от бавна смърт, докато вселената около тях рухва. Не съм сигурна, че някой може да се мери с мен, статистически погледнато.
— Рухването на вселената около тях не е нещо, което можеш да контролираш — възрази Атавио VI. — Да не успееш да ги спасиш не е същото като да ги убиеш.
— Е, в момента има някои разногласия по въпроса. — Кардения си спомни края на разговора след презентацията на Марс, който за смайване на Кардения се бе превърнал в първата истинска кавга на двойката. Когато тя свърши, Марс се оттегли, уж за да продължи да работи върху презентацията си, но всъщност за да не му се налага да говори повече с Кардения. Беше се прибрал в собствените си покои в двореца, които бяха на практика комунална квартира за младши имперски бюрократи.
— Ето това е моментът, когато трябва да се поинтересувам за събитията, предшестващи твоята визита, нали? — попита Атавио VI.
Кардения присви очи срещу баща си.
— Да, но не се предполагаше да го казваш.
— Ще запомня за следващия път.
— Няма значение — въздъхна Кардения. — И без това не мисля, че ти си човекът, с когото искам да говоря. — Тя освободи Атавио VI и нареди на Джии да извика Рашела I, първата емперо на Взаимозависимостта. Когато Атавио изчезна, Кардения осъзна почти с тъга, че бе отпратила симулацията на баща си с небрежността, с която би се отървала от всеки друг призрак, който срещаше тук, в Стаята на спомените. Някаква част от връзката ѝ с баща ѝ — истинския ѝ баща — се бе изгубила с времето, съвсем наистина.
Кардения би се замислила повече върху тази констатация, но Рашела вече чакаше пред нея.
— Много си лъгала — каза ѝ Кардения, повече като твърдение, отколкото като въпрос.
— Хората много лъжат — отвърна Рашела.
— Да, но ти си превърнала лъжата в политика — контрира Кардения. — По време на основаването на Взаимозависимостта.
— Така е — съгласи се Рашела. — Дали като цяло съм лъгала повече или по-малко от другите, или от следващите емперо, е въпрос, който ще се нуждае от известно проучване. Ако трябва да гадая, бих казала, че съм някъде по средата.
— Лъжите ти някога обръщали ли са се срещу теб?
— Лично или като емперо?
— Няма значение. И двете.
— Разбира се — каза Рашела. — Казването на истината също понякога се е обръщало срещу мен, в случаи, когато може би би било по-милостиво, по-лесно или политически по-правилно да излъжа. Лъжите сами по себе си не водят до лош изход, нито пък истината всеки път води до добър. Както в толкова много неща, контекстът има значение.
— Никога ли не те е притеснявало да имаш такова… гъвкаво отношение към истината и лъжата? — попита Кардения.
— Не. Имах си конкретна цел, и тя бе да създам Взаимозависимостта, а щом я създадох, да я укрепя, за да оцелее през ранните си години. Истината, лъжата и всичко между тях служеха на тази цел.
— Целта оправдава средствата?
— Навремето бих го казала другояче.
— Какво би казала?
— Че целта е прекалено важна, за да изключи която и да било конкретна мярка.
— Удобен софизъм — отбеляза Кардения.
— Така е — съгласи се Рашела, което отново напомни на Кардения, че тази версия на Рашела не е обременена с его и следователно не е загрижена да оправдава действията си по някакъв начин.
„Сигурно е хубаво“, помисли си Кардения.
— Има ли причина да питаш за истината и лъжата? — попита Рашела.
— Скрих информация от някого — обясни Кардения. — Данни за Разкъсването, които може би щяха да са му от полза. Той изобщо не остана доволен. Не беше доволен, че съм го излъгала, че Джии няма информация за това, както и че не съм я споделила с него.
— Това е твое право — изтъкна Рашела.
— Освен това той ми е гадже.
— Това усложнява нещата.
— Така е.
— Намери ли решение?
— Не — каза Кардения. — Извиних се на Марс, че съм го излъгала, и му обясних защо не съм му казала за данните: защото Разкъсването е причината да сме в положението, в което сме сега — изборът на учените и политиците преди хиляда и петстотин години да задействат Разкъсването е направил разпадането на Потока неизбежно. Ние не сме достатъчно отговорни, за да използваме тези данни. Или поне не мисля, че сме.
— А Марс не беше съгласен?
— Каза, че ние не сме те. Че сме по-умни. Тогава аз направих нещо, което не биваше.