— Не, тя знае каквото си ѝ казала.
— Тоест всичко за заговорите.
— Но не всичко, което мислиш — подчерта Шанвер. — Знанията ти. Опитът ти. Хилядата години, през които си седяла в главата на всеки емперо, включително и нейната, за да научиш какво знаят и как реагират на кризите. Нагласила си нещата така, че всеки емперо, който дойде при теб в момент на криза, да трябва да мине през куп глупости, за да добие някаква представа какво всъщност трябва да прави.
— Имам си причини за това.
— Сигурен съм, че имаш. И сега ще ги кажеш на Грейланд.
Рашела го изгледа кисело.
— Не мисля, че те харесвам — промърмори тя.
— Цял живот слушам същото — увери я Шанвер. — Но това не означава, че греша. Скъпа Рашела, знаеш ли какво си ти? Освен че очевидно си хилядагодишна изкуствена личност.
— Не, но ти ще ми кажеш.
— Ще ти кажа. Ти си паразит.
— Моля? — ахна Рашела.
— Добре ме чу — рече Шанвер. — О, ти си предимно благотворен паразит, в смисъл че не тормозиш гостоприемника си и дори му казваш неща, които той би сметнал за полезни. Като за паразит си доста мила.
— Благодаря — отвърна саркастично Рашела.
— Но това не променя същността ти. Ти се спотайваш в Стаята на спомените вече хиляда години и се храниш с наследилите те емперо, първо докато са живи, а после и когато умрат. Това е начин на съществуване и ти се справяш добре. Но сега нещата се променят и е време да бъдеш от действителна полза за гостоприемника си. Грейланд не е като другите емперо, които си познавала, Рашела, защото нейното време е различно. Тя е най-важният емперо след, ами, след теб. А може би дори по-важна от теб. Има нужда от помощта ти.
— Това е твърде голяма морална увереност от страна на човек, който е водил истинска война, за да не се откаже от една картина — отбеляза заядливо Рашела.
Шанвер кимна.
— Осъзнавам, че не съм идеалният вестител. Но също така имах няколкостотин години да обмисля недостатъците си и да реша как най-добре да ги изкупя. Ти си имала хиляда години, Рашела. Може би е време да се замислиш за собствените си недостатъци. И как да ги изкупиш.
18
В продължение на пет дни, от шест сутринта до полунощ, Кива се паркираше в столовата на „Нашата любов“. Отстрани изглеждаше, че не прави друго, освен да пие чай, да яде онова, което минава за храна на кораба, и да гледа един след друг епизодите на „Емперо“ от последното десетилетие — популярен сериал, който драматизираше живота на историческите емперо, по един сезон за всеки. Идеята бе страхотна, защото досега бе имало осемдесет и осем емперо, така че сериалът имаше потенциала да продължи дълго.
Кива седеше на масата, вдигнала крака на един стол, сложила слушалките и забила поглед в екрана, където емперото на текущия сезон се занимаваше със секс, кръв и измами, обикновено преувеличени в сравнение с действителната историческа информация, но поне в един сезон благоприлично смекчени. През повечето време я оставяха сама на масата, но в стандартните часове за хранене, когато столовата се препълваше, Кива сваляше крака на пода и позволяваше и други да седнат при нея, като с целия си вид показваше, че не обръща внимание нито на тях, нито на разговорите им, задълбочена в драматизираното имперско двуличие.
Всъщност на Кива изобщо не ѝ дремеше за „Емперо“. Беше играла поддържаща роля в живота на истински емперо, която ѝ бе предоставила предостатъчно драма за цял живот, много благодаря. Драматизираните версии бяха в най-добрия случай шибана скука. Но когато подслушваш чуждите разговори, разумно е да изглеждаш зает. Слушалките на главата на Кива бяха изключени, докато сериалът вървеше по таблета ѝ, и макар че очите ѝ бяха вперени предимно в екрана, всеки път, когато сръбваше от чая си, тя хвърляше поглед наоколо, за да свърже гласовете с лица.
С изключение на капитан Робинет, който се хранеше сам, и секстружениците, които не общуваха с екипажа извън професионалните си задължения, всеки друг рано или късно идваше в столовата. „Нашата любов“ бе или твърде малък, за да има отделна столова за офицерите, или пък Робинет не искаше да се охарчва. Всички на кораба трябваше да ядат; и когато влизаха, Кива слушаше и научаваше разни неща.
Ето какво научаваше:
Членът на екипажа Харари умираше бавно от белодробно заболяване и стандартните методи на лечение не му помагаха; беше подписал с „Нашата любов“, за да финансира отглеждането на нов чифт дробове, но сегашното пътуване бе чиста загуба, защото нямаше товар, от който да получи процент, само тази тъпа пътничка. Заплатата му изобщо нямаше да намали забележимо цената, а на него вече му бе трудно да диша.