— Всъщност твое — уточни Кива. — Макар да признавам, че уведомих екипажа ти за този факт. Оттам нататък те взеха нещата в свои ръце.
— Нали разбираш, че за мен това беше просто бизнес?
— Много ми е забавно как хората, щом оплетат конците, смятат, че „това беше просто бизнес“ е някаква защита — рече Кива. — Разбирам, че беше „просто бизнес“, капитан Робинет. Само че се оказа лош бизнес за теб. Първо, беше достатъчно глупав да въртиш бизнес с Надаш Нахамапитин. А после реши да прецакаш мен. А аз приемам тези неща лично.
Робинет кимна.
— И сега какво?
Кива се усмихна.
— Ами, капитан Робинет, този кораб има три въздушни шлюза. Можеш да избираш.
19
Грейланд влезе в Стаята на спомените.
— Тук съм — обяви тя.
Джии се материализира пред нея.
— О, я стига — каза Грейланд.
Джии се усмихна — това беше нещо ново — и се разсея, вероятно за последен път. След миг на негово място стоеше Рашела.
— Извинявай — каза Рашела. — Мислех, че може би така ще е по-лесно.
— По-лесно, отколкото да знаеш, че хилядолетната ти предшественичка е била жива през цялото време и се е преструвала на компютър? Да, разбирам какво имаш предвид.
— Аз не съм жива — поправи я Рашела. — Физическото ми тяло е било мъртво през почти всичките тези хиляда години, които спомена.
— Разбра мисълта ми — каза сприхаво Грейланд.
— Да, разбрах я — съгласи се Рашела.
— Защо? — Грейланд разпери умолително ръце. — Просто не разбирам. Какъв е смисълът от всичко това? Защо си го избрала?
— А защо твоят приятел Тома Шанвер е избрал да е космически кораб? — отвърна с въпрос Рашела.
— Не го е избирал. Доколкото разбрах, навремето просто не е разполагал с други възможности.
Рашела кимна.
— Аз също. Тази технология — технологията да се съхранява и поддържа човешко съзнание — датира отпреди Взаимозависимостта. Разработена е теоретично по времето на Свободните системи и вероятно е била споделена или е пренесена от другите човешки империи. Беше открита при археологични изследвания на компютърни системи. Никой в Свободните системи никога не я е прилагал на практика — била прекалено сложна и скъпа. — Рашела сви рамене. — Но после аз станах емперо и просто добавих разходите към другите ужасно скъпи неща, които правех, докато основавахме Взаимозависимостта. Технологията работеше, но не беше мобилна. Ето защо стоя тук.
— И се криеш.
— Ако така предпочиташ. Аз бих казала по-скоро, че осъзнавах, че няма място за цяла кохорта безсмъртни — това би било върхът на класовата борба, нали? — и че дори този вид безсмъртие да означава, че вечно ще бъда емперо, не го искам. Към края на царуването си вече бях ужасно уморена от всичко това. Ти не си ли? Макар че си емперо само отскоро, знам, че ти тежи.
— Понякога, да.
— А я си представи да го правиш сто години. Двеста. Хиляда. — Рашела размаха презрително ръце. — Не, благодаря. В същото време обаче живо се интересувах как ще се развие малкият ми проект.
— Безсмъртието?
— Не, Взаимозависимостта — каза Рашела. — Това беше дързък експеримент. Бях любопитна как ще продължи отвъд границите на естествения ми живот и макар че не исках да управлявам, исках да мога по някакъв начин да напътствам и да давам съвети. — Тя обхвана с жест Стаята на спомените. — Ето го резултата. Създадох Джии като удобен и безстрастен интерфейс — трябва да помниш, че непосредствените ми наследници бяха децата и внуците ми, така че вероятно присъствието на тяхната предшественичка би било смущаващо, — а след това ми се стори разумно да го запазя като лице на Стаята на спомените. Имаше години и дори десетилетия, в които никой не изявяваше желание да се види с мен.
— Това притесняваше ли те?
— Малко, в началото. Все още имам его, макар че, както знаеш, се преструвах, че нямам. Но колкото по-дълго стоях тук, толкова повече осъзнавах, че което и лице да им показвам, те всъщност говорят с мен.
— Значи… другите емперо… — Грейланд се сети веднага за баща си Атавио VI.
Рашела поклати глава.
— Не са тук. Спомените и емоциите им са, но не и самите те. Когато говориш с баща си или с който и да било друг емперо, всъщност говориш с мен. Или може би те говорят чрез мен.
— Обаче другите емперо са могли да са тук. Като теб.
— Да, технологията я имаше. Но това ми се струваше лоша идея. Ти самата си виждала тук, в Стаята на спомените, някои от владетелите на Взаимозависимостта. Доста от тях е по-добре да си останат мъртви. Колкото до останалите, не знам дали биха приели условията. Да живееш навеки затворен в кутия не е добър живот за повечето хора.