— Да. Но системата от двете огледала не виси там постоянно, а възниква отново при всяка мисъл. Умът „Б“ е направен от думи и ако за нещо няма дума, то за ума „Б“ то не съществува. Затова в началото на всичко, което знаят хората, винаги се намира словото. Именно словото създава предметите, а не обратното.
— Какво, за животните няма ли предмети?
— Разбира се, че няма — отвърна Озирис. — На котката няма да й хрумне да разграничи от това около нея една тухла например. Дотогава, докато не хвърлят тухлата по нея. Но и тогава няма да бъде тухла, а просто „мяу!“. Разбираш ли?
— Да допуснем.
— Добре — каза Озирис. — Сега може да се обясни що за непредвиден ефект е възникнал в ума „Б“. Този ум се оказал отражение на нашата вселена. Но това е само половината проблем. Вселената, в която ние сме попаднали след великия експеримент, също е станала отражение на ума „Б“. И оттогава насетне никой не може да отдели едното от другото, защото сега те са едно и също. Не може да се каже: ето го ума, а ето я вселената. Всичко е направено от думи.
— А защо умът „Б“ е модел на вселената?
— Кои да е две огледала, стоящи едно срещу друго, създават гадна безкрайност. Това именно е нашият свят. Халдеите носят на пояса си двустранно огледало, което символизира този механизъм.
Погледнах със съмнение керосиновата лампа с двете огледала на масичката. Тя никак не приличаше на модел на вселената. Хрумна ми, че устройството би могло да мине в най-добрия случай за първия руски лазер, конструиран от самоукия Кулибин в Самара през 1883 година. Но тутакси разбрах, че с такъв пиар този прибор действително ще стане модел на вселената, където съм се родил. Озирис беше прав.
— Точно като Великия прилеп — продължи Озирис — и човекът се е изправил пред въпроса: кой е той и за какво е заточен тук. Хората започнали да търсят смисъла на живота. И което е най-забележителното, те започнали да го правят, без да се отвличат от основната функция, заради която са създадени. Да си кажем направо: човечеството не е намерило такъв смисъл на сътворението, който би устроил Великия прилеп. Но затова пък стигнало до извода за съществуването на Бога. Това откритие станало още един непредвиден ефект от работата на ума „Б“.
— Бог може ли да бъде някак усетен?
— Той е недостъпен за ума и чувствата. Във всеки случай за човешките. Но някои вампири вярват, че ние се доближаваме до него по време на приемането на баблос. Затова по-рано са казвали, че баблосът ни прави богове.
Той погледна часовника си.
Но по-добре веднъж да опиташ, отколкото сто пъти да чуеш.
Червената церемония
Трите последвали дни от моя живот изчезнаха безследно в хамлета — потънаха в сивата мъгла, както справедливо бе отбелязал граф Дракула. А сутринта на четвъртия ден ми позвъни Енлил Маратович.
— Е, Рама — каза той, — честито.
— А какво е станало? — попитах аз.
— Днес е Червената церемония. Ще ти дадат да опиташ баблос. Важен ден в твоя живот.
Аз мълчах.
— За теб трябваше да дойде Митра — продължи Енлил Маратович, — но него не могат да го намерят. Аз самият бих минал да те взема, но съм зает. Можеш ли да дойдеш на вилата на Ваал?
— Къде?
— При Ваал Петрович. Това е съседът ми. Твоят шофьор знае къде е.
— Сигурно мога — отвърнах. — Щом шофьорът знае. А кога трябва да съм там?
— Не си давай зор. Без тебе няма да започнат. Хера също ще бъде там.
— А как да се облека?
— Както си искаш. Само не яж нищо. Баблосът се взема напразен стомах. Е, хайде, стискам ти ръката.
След двайсет минути бях в колата.
— Ваал Петрович? — попита Иван. — Знам го. „Сосновка“ 38. Бързаме ли?
— Да — отговорих аз. — Много важна работа.
Бях толкова нервен, че изпаднах в транс. Шосето, по което пътувахме, ми се виждаше като река, която ме носи към пропаст. В главата ми цареше пълна бъркотия. Не знаех какво ми се иска повече — колкото се може по-бързо да стигна у Ваал Петрович или точно обратното — да отпраша към Домодедово, да си купя билет и да отлетя за някоя страна, за която не е нужна виза. Впрочем да отлетя не можех, тъй като не бях си взел документите.
Колите бяха малко и се добрахме до целта си бързо, което рядко се случва в Москва. Минахме през подобния на блокпост КПП и Иван спря на празния паркинг пред къщата.
Домът на Ваал Петрович напомняше на нещо средно между зародиш на Ленинската библиотека и недоносена Райхсканцелария. Самата сграда не беше чак толкова голяма, но широките стълбища и редовете квадратни колони от тъмножълт камък я правеха монументална и величествена. Беше подходящо място за инициация. Или за някаква зловеща магическа процедура.