— Ей й я новата — каза Иван.
— Кое е „новата й“?
— Колата на Хера Валентиновна. Която е бентли.
Огледах се наоколо, но нищо не видях.
— Къде?
— Ей я там под дървото.
Иван посочи с пръст по посока на храстите, растящи по краищата на паркинга, и аз забелязах голяма зелена кола, в която имаше нещо от буржоазен скрин, приел предизвикателството на времето. Скринът стоеше в тревата далече от края на асфалтираната площадка и беше наполовина затулен от храстите, затова не го забелязах веднага.
— Да бибипна ли? — попита Иван.
— Недей — отвърнах аз. — Ще ида да погледна.
Задната врата на колата беше открехната. Забелязах зад нея някакво движение, а после чух смях. Стори ми се, че се смее Хера. В мен възникна лошо предчувствие. Ускорих крачка и в този миг се разнесе звукът на автомобилен клаксон. Иван все пак бибипна.
В купето се появи главата на Хера. До нея се мярна още една, мъжка, която не познах.
— Хера — извиках аз. — Здравей!
Но вратата на купето, вместо да се разтвори напълно, изведнъж се затръшна. Ставаше нещо непонятно. Застинах на място, загледан как вятърът подмята привързаната за дръжката на вратата георгиевска лентичка. Не беше ясно накъде да вървя — напред или назад. Вече бях склонен да се върна назад, когато вратата се отвори и от колата излезе Митра.
Видът му беше раздърпан (косата разрошена, жълтата папийонка смъкната надолу) и крайно недружелюбен — такова изражение на лицето му не бях виждал никога преди. Стори ми се, че е готов да ме удари.
— Шпионираме, а? — попита той.
— Не — казах. — Аз просто… Видях колата.
— Струва ми се, че щом колата е спряна на такова място, даже глупакът ще разбере, че не трябва да доближава до нея.
— Глупакът може и да разбере, но аз не съм глупак. Пък и това не е твоята кола.
От колата слезе Хера. Тя ми кимна, усмихна се виновно и сви рамене.
— Рама — каза Митра, — ако те измъчва ъ-ъ… Как да го кажа, самотата… Дай да ти изпратя препаратите, които останаха от Брама. Ще ти стигнат за цяла година. Ще си решиш всички проблеми, без да тормозиш околните.
Хера го дръпна за ръкава.
— Престани.
Разбрах, че Митра съзнателно се опитва да ме оскърби, и това кой знае защо ме порази — вместо да се ядосам, аз се обърках. Вероятно съм изглеждал глупаво. Отърва ме автомобилният клаксон, прозвучал зад гърба ми — Иван сигнализира още веднъж.
— Шефе — извика той, — тука питат за вас!
Обърнах се и тръгнах към паркинга.
До моята кола стоеше непознат човек в черен костюм — дребен, пълен, със засукани мустаци, приличаше на пенсиониран мускетар.
— Ваал Петрович — представи се той и ми стисна ръката. — Ама вие май трябваше да сте двама? Къде е Хера?
— Сега ще дойде.
— Защо си толкова блед? — попита Ваал Петрович. — Страх ли те е?
— Не — отвърнах.
— Не се бой — каза Ваал Петрович. — По време на Червената церемония вече много години не са се случвали изненади. Имаме отлично оборудване… Аха, вие сте Хера, нали? Много ми е приятно.
Хера беше сама — Митра бе останал до колата.
— Е, приятели — каза Ваал Петрович, — моля, последвайте ме.
Той се обърна и закрачи към своята Райхсканцелария. Ние го последвахме. Хера избягваше да гледа към мен.
— Какво става? — попитах.
— Нищо — каза тя. — За бога, хайде не сега, става ли? Поне този ден да не си разваляме.
— Повече не искаш да ме виждаш?
— Аз имам добро отношение към теб — каза тя. — Ако искаш да знаеш, много по-добро, отколкото към Митра. Честна дума. Само че не му казвай, става ли?
— Става — съгласих се аз. — Кажи, а него също ли го изрита по топките? Или само мен — заради доброто отношение?
— Не искам да обсъждам тази тема.
— След като се отнасяш толкова добре към мен, защо си прекарваш времето с Митра?
— Сега ми е такъв период от живота. До мен трябва да е той. Ти няма да го разбереш. Или ще го разбереш неправилно.
— Да разбера? Къде ти! — отвърнах аз. — А ще има ли друг период? Когато до теб ще съм аз?
— Възможно е.
— Сапунка някаква — казах аз. — Честна дума. Направо не мога да повярвам, че ми казваш това.
— По-късно всичко ще ти се изясни. И хайде да спрем дотук.
Отвътре обиталището на Ваал Петрович въобще не съответстваше на своя тоталитарно-нордически екстериор. Антрето беше обзаведено в духа на ранната олигархическа еклектика — с рицар мечоносец, разположен между немска музикална кутия и морско платно от Айвазовски. Отвилата на някакъв крадлив счетоводител интериорът се отличаваше само по това, че рицарските доспехи и Айвазовски бяха оригинали.