Минахме по коридора и се спряхме до висока двойна врата. Ваал Петрович се обърна към нас с Хера.
— Преди да влезем вътре — каза той, — ние трябва да се запознаем по-отблизо.
Той пристъпи към мен, приближи лицето си към моето и клъвна с брадичка, сякаш го караше на сън. Извадих от джоба си кърпичка, за да си почистя врата. Но ухапването беше високо професионално — на кърпичката не остана и следа.
Ваал Петрович притвори очи и замляска с устни. Така продължи около минута. Стана ми неловко — и ми се прииска сам да го ухапя, за да разбера какво точно разглежда толкова време. Най-накрая той отвори очи и ме погледна насмешливо.
— Толстоист ли ще ставаш?
— Какво имате предвид?
— Озирис. Смяташ да влезеш в неговата секта?
— Засега не — отвърнах аз с достойнство. — Просто ъ-ъ-ъ разширявам кръга си от запознанства. Само не казвайте на Енлил Маратович. Защо да разстройваме стареца.
— Няма да кажа, не бой се — отвърна Ваал Петрович. — Нищо, Рама. Ще ти дадем баблос и няма да ти се налага да ходиш при никакви сектанти.
Свих рамене. Ваал Петрович направи крачка към Хера, наведе се към ухото й и кимна, сякаш в отговор на някакъв неин тих въпрос. Не бях виждал преди вампир да ухапе двамина подред за такъв кратък срок — но Ваал Петрович явно беше опитен специалист. Той издаде няколко примляскващи звука и каза:
— Приятно ми е да се запозная с такава целеустремена особа.
С Хера той се държеше доста по-галантно. Пък и за нея му трябваше по-малко време.
— Кой знае защо всичките ми запознанства в последно време се свеждат до едно и също — промърмори Хера.
— Нищо лично — отвърна Ваал Петрович. — Тези ухапвания имат служебен характер. Аз трябва да знам как правилно да ви проведа инструктажа, а за целта трябва точно да си представям вашия вътрешен свят, приятели мои. И тъй, заповядайте…
И той разтвори вратите.
Зад тях имаше ярко осветена кръгла зала. В нея преобладаваха два цвята — златно и синьо. В синьо бяха боядисани стените, а златото блестеше по пиластрите, гипсовите орнаменти по тавана и рамките на картините. Самите картини бяха не особено интересни и приличаха по своето успокояващо еднообразие на тапети — романтични руини, конни аристократи на лов, галантни горски рандевута. Фреската на тавана изобразяваше небе с облаци, в чийто център блестеше със златото си огромно изпъкнало слънце, осветено със скрити лампи. Слънцето имаше очи, усмихната уста и уши — приличаше донякъде на Хрушчов, кротнал се на тавана. Неговото доволно кръгло лице се отразяваше в паркета.
Заслепен от цялото това великолепие, аз се замотах на прага. Хера също се спря.
— Влизайте — повтори Ваал Петрович. — Нямаме чак толкова много време.
Влязохме в залата. В нея нямаше мебели, ако не броим петте големи кресла, наредени в полукръг край камината в стената. Креслата бяха от някакъв високотехнологичен военномедицински вид, със сервомотори, стойки, полушлемове и множество сложни съчленения. Край тях стоеше плосък пулт за управление, вдигнат над пода на стоманено краче. В камината гореше огън, което ми се стори странно, тъй като работеше климатик. Край огъня се суетяха двама халдеи със златни маски.
— Интересно — казах аз, — тук у вас е точно като у Енлил Маратович. Той също има кръгла зала и също има камина в стената и кресла. Само че там, разбира се, всичко е по-скромно.
— Нищо чудно — каза Ваал Петрович. — Всички помещения, изпълняващи една и съща функция, имат нещо общо помежду си. Както всички цигулки имат еднаква форма. Сядайте.
Той с жест нареди на халдеите да се оттеглят. Единият от тях се задържа, за да изсипе в камината въглища от хартиен пакет с надпис „BBQ Charcoal“.
— По време на Червената церемония — поясни Ваал Петрович — е прието да се горят банкноти. Това няма никакъв практически смисъл, просто една от нашите национални традиции, отразени във фолклора. Ние не сме притеснени откъм средства. Но все пак предпочитаме да горим стари банкноти от Госзнак — от уважение към човешкия труд…
Той погледна часовника си.
— А сега трябва да се преоблека. Моля, не пипайте нищо засега.
И като ни сгря с ободряваща усмивка, Ваал Петрович излезе подир халдеите.
— Странни кресла — каза Хера. — Като зъболекарски.
Вгледах се в тях по-внимателно. На мен ми заприличаха повече на декор от снимките на космическа одисея.
— Да, странни са — съгласих се аз. — Особено този нагръдник.