На всяко кресло имаше приспособление като във филмите за звездните рейнджъри — такива джаджи се спускаха на гърдите на космонавтите, за да ги удържат на място при кацане и излитане.
— Това е за да не се изтърсим на пода, ако почнем да се гърчим в конвулсии — предположих аз.
— Сигурно — съгласи се Хера.
— Не те ли е страх?
Тя врътна глава отрицателно.
— Митра каза, че е много приятно преживяване. Отначало мъничко ще боли, а после…
— Може ли повече да не говориш пред мен за Митра? — попитах. — Ако обичаш.
— Добре — отвърна Хера. — Тогава нека помълчим.
До завръщането на Ваал Петрович ние повече не разговаряхме — аз с преувеличен интерес разглеждах картините по стените, а тя седеше на края на креслото, взряна в пода.
Когато Ваал Петрович влезе в залата, не можах да го позная. Беше успял да се преоблече в дълга роба от тъмночервена коприна, а в ръката си държеше инкасаторска чанта. Спомних си къде съм виждал същата роба.
— Ваал Петрович, вие били ли сте в кабинета на Енлил Маратович?
Ваал Петрович дойде при камината и постави чантата си на пода до решетката.
— Нееднократно — отвърна той.
— Там на стената има картина — продължих аз. — Някакви странни хора с цилиндри стоят край огъня. Привързани към креслата. А в устата имат нещо като запушалки. И до тях — още един човек в червена роба, точно като вашата. Това ли е Червената церемония?
— Да — каза Ваал Петрович. — По-точно така е изглеждала преди двеста години. Тогава се е съпровождала със значителен риск за здравето. Но сега е напълно безопасна процедура.
— А те как са гълтали баблоса? — попитах. — Имам предвид онези на картината. Нали имат в устите си запушалки.
— Това не са запушалки — отговори Ваал Петрович, докато отиваше към пулта за управление. — Това са специални приспособления, към които се закрепва капсулата с баблос, направена от рибешки мехур. Едновременно с това защитавали от травми езика и устните. Сега използваме съвсем друга технология.
Той натисна копче на пулта и нагръдниците с бръмчене се вдигнаха над креслата.
— Можете да сядате.
Аз седнах в крайното кресло. Хера се намести през две кресла от мен.
— Да пристъпим — казах аз. — Ние сме готови.
Ваал Петрович ме погледна неодобрително.
— Виж, лекомислието не го обичам. Ти откъде знаеш дали сте готови, или не, като даже не ти е известно какво ще се случи сега?
Свих рамене.
— Тогава обяснете.
— Слушайте много внимателно — каза Ваал Петрович. — Понеже знам с какви глупости са ви натъпкани главите, искам веднага да ви кажа, че опитът, който сега ще преживеете, ще бъде неочакван за вас. Изобщо не е това, което предполагате. За да разберете какво ще се случи в действителност, трябва от самото начало да усвоите едно доста обидно за самолюбието ви нещо. Баблосът го смучем не ние. Смуче го езикът.
— Нима не сме едно цяло? — попита Хера.
— До определена граница. Тя преминава именно тук.
— Но ние ще усетим нещо, нали?
— О, да — отвърна Ваал Петрович. — И то в изобилие. Но то съвсем няма да е онова, което изпитва езикът.
— А какво изпитва езикът? — попитах.
— Не зная — отговори Ваал Петрович. — Това никой не го знае.
Не очаквах такова нещо.
— Ама как така? — попитах объркано.
Ваал Петрович се разсмя.
— Помниш ли картината, която виси в твоя кабинет? — попита той. — Където е картотеката? Наполеон на кон?
— Честно да си кажа — рекох, — на мен отдавна вече ми писна това постоянно сравнение на вампира с кон.
— За последен път е, кълна се. Как смяташ, конят знае ли какво мисли Наполеон?
— Мисля, че не.
— И на мен така ми се струва. Но когато Наполеон препуска из полето пред своята армия, той и конят изглеждат като едно същество. В някакъв смисъл те и се явяват такова… И когато Наполеон потупва с ръка верния си кон по врата…
— Можете да не продължавате — казах аз. — Не разбирам защо въобще трябва да се обяснява нещо на коня. Наполеон със сигурност не би го направил.
— Рама, аз разбирам твоите чувства — отвърна Ваал Петрович. — Но животът е доста по-простичък, отколкото е прието да се мисли. И в него има два пътя. Ако на човек му провърви, ако му провърви невероятно — ето, както ви провървя на вас с Хера — той може да стане кон, който носи Наполеон. Или пък може да стане кон, който цял живот извозва неизвестно чий боклук.
— Стига коневъдство — каза Хера. — Карайте по същество.
— С удоволствие — отвърна Ваал Петрович. — И тъй, Червената церемония се състои от две части. Отначало езикът смуче баблос. Това е най-висшето тайнство в света на вампирите. Но както вече казах, то не се случва с нас и ние знаем малко за неговата същност. През това време вашите преживявания ще бъдат твърде разнообразни, но доста неприятни. Даже болезнени. Ще се наложи да ги изтърпите. Ясно ли е?