— Ясно — отзова се Хера.
Ваал Петрович още веднъж внимателно ни огледа с Хера и явно остана доволен от резултата.
— Е, какво пък, напред? — попита той.
— В тъмнината, назад и надолу — казах.
— Късмет!
Ваал Петрович мина зад креслото и изчезна от полезрението ми. Чух тихо бръмчене. Отнякъде вдясно от шлема се подаде малка прозрачна тръбичка и спря точно над устата ми. Едновременно с това бузите ми от двете страни бяха притиснати от меки гумени ролки. Устата ми се отвори и в същата секунда от крайчеца на тръбичката се откъсна яркомалинова капка и падна в устата ми.
Тя капна точно върху езика ми и аз с рефлекторно движение я притиснах към небцето. Течността беше гъста и лепкава, кисело-сладка на вкус — сякаш някой беше смесил сироп и ябълков оцет. Стори ми се, че тя мигновено попи в небцето, сякаш там се бе отворила мъничка уста, която я погълна.
Зави ми се свят. Главозамайването нарастваше за няколко секунди и завърши с пълна пространствена дезориентация — даже се зарадвах, че тялото ми е надеждно закрепено и не може да падне. А после креслото тръгна нагоре.
Беше много странно. Продължавах да виждам всичко наоколо — Хера, камината, стените, слънцето на тавана, Ваал Петрович в тъмночервената мантия. И едновременно с това имах ясното усещане, че креслото с моето тяло се издига. И то с такава скорост, че чувствах претоварване — като космонавт в стартираща ракета.
Претоварването нарастваше, докато не стана толкова силно, че ми беше трудно да дишам. Изплаших се, че сега ще се задуша, и се опитах да го кажа на Ваал Петрович. Но устата не ми се подчиняваше. Можех само да мръдна с пръсти.
Постепенно стана по-леко да се диша. Чувствах, че се движа все по-бавно и по-бавно — сякаш приближавах невидим връх. Беше ясно, че всеки момент ще го прехвърля и тогава…
Успях само да стисна пръсти в юмруци и тялото ми рухна във весела и ужасна безтегловност. Усетих студено гъделичкане под лъжичката и със страшна скорост се понесох надолу — все така седнал на мястото си в неподвижното кресло.
— Затвори очи — нареди Ваал Петрович.
Погледнах към Хера. Очите й бяха затворени. Тогава аз също зажумях. Хвана ме страх, защото усещането за полет стана всепоглъщащо и абсолютно реално, а наоколо вече я нямаше неподвижната стая, за да ме убеждава всеки миг, че случващото се е просто вестибуларна халюцинация. Опитах се да отворя очи и разбрах, че не мога. Изглежда, измучах от страх — и чух тихото подсмиване на Ваал Петрович.
Сега към моите халюцинации се добавиха и зрителни. Имах пълната илюзия за полет, пронизващ нощното небе, закрито с облаци — наоколо бе тъмно, но все пак в тази тъмнина присъстваха облаци от още по-плътен мрак, подобни на кълбета пара, и аз се понасях през тях с невероятна скорост. Струваше ми се, че около мен се образува някаква пространствена гънка, поемаща върху себе си триенето на въздуха. От време на време нещо вътре в главата ми се свиваше и посоката на полета се променяше, заради което изпитвах крайно неприятно чувство.
Постепенно започнах да различавам в облаците дълги гирлянди от светлини. Отначало бяха слаби и едва различими, но постепенно ставаха по-ярки. Знаех, че тези светлини по някакъв начин са свързани с хората — бяха или човешки души, или просто чужди мисли, или пък нечии мечти, или нещо средно между всичко това…
Най-накрая разбрах какво е.
Беше онази част от човешкото съзнание, която Енлил Маратович наричаше ум „Б“. Приличаше на сфера, в която мъждукаше нежно седефено излъчване, „полярно сияние“, както той каза някога. Сферите бяха нанизани на невидими нишки и образуваха дълги гирлянди. Тези гирлянди — те бяха безкрайно много — се събираха на спирали към мъничко петънце чернилка. Там се намираше Ищар — аз не я виждах, но беше толкова ясно, както в горещ ден е ясно, че над главата ти сияе слънцето.
Внезапно тялото ми извърши рязка и много болезнена маневра (стори ми се, че всичките ми кости с пращене се събраха на една страна) и аз се намерих на една от тези нишки. После се понесох право по нея, пронизвайки един след друг тези умствени мехури.
С тях, доколкото можех да съдя, не се случваше нищо — и не би могло да се случи, защото те бяха нереални. Целта на езика бяха не самите мехури, а яркочервената капчица надежда и смисъл, която зрееше във всеки от тях. Езикът алчно поглъщаше тези капчици една след друга и набъбваше с някаква злокобна електрическа радост, от която на мен ми ставаше все по-страшно и по-страшно.
Чувствах се като сянка, летяща през хиляди сънища, която се храни с тях. Чуждите души ми се виждаха като разтворена книга — разбирах всичко за тях. Моята храна бяха същите тези сънища наяве, в които човек незабележимо пропада по много пъти на ден, когато погледът му се движи по гланцирана страница, по екран или по чуждо лице. Във всеки човек разцъфваше аленото цвете на надеждата — и макар самата тази надежда най-често да беше безсмислена като прощалното „кукуригу“ на петел бройлер, нейното цвете беше истинско и невидимият жътвар, който се носеше на запенения ми гръб, го срязваше със своята коса. В хората трептеше червената спирала на енергията, тлеещ разряд между онова, което те приемаха за действителност, и онова, което се съгласяваха да приемат за мечта. Полюсите бяха фалшиви, но искрата между тях — истинска. Езикът поглъщаше тези искри, раздуваше се и разкъсваше клетия ми череп.