Ставаше ми все по-трудно да участвам в тази надпревара. Скоростта, с която възприемах случващото се, бе непоносима. По някакъв начин се изхитрявах да надникна във всеки човек, през чийто ум прелитах, и ми беше физически болно да поддържам такова темпо. Да се отвлека, можех само по един начин — нарочно да мисля бавни човешки мисли, направени от тежки и надеждни човешки думи. Това мъничко отместваше бясно въртящия се абразив от моя мозък.
„Някъде спят деца — мислех си аз, — мечтаят за нещо уж детско, но в действителност вече произвеждат баблос като възрастни… Всички работят от деца… Нали и с мен беше така, аз си спомням как… Спомням си как узрява тази яркочервена капка надежда… Изглежда така, сякаш ние всеки момент ще разберем нещо, ще довършим, ще измислим и тогава започва друг живот, правилен и истински. Но това никога не се случва, защото червената капка през цялото време изчезва някъде и ние започваме да я трупаме отново. А после тя отново изчезва и така продължава цял живот, докато не се изморим. И тогава ни остава само да легнем на леглото, да се обърнем към стената и да умрем…“
Тресеше ме, сякаш бях на електрически стол — стана ми толкова зле, че сам бях готов да умра. Сега знаех къде изчезва тази червена капка. Аз падах през чуждите животи все по-бързо и моят ездач чевръсто събираше последните плодове смисъл, поглъщаше ги и насищаше непостижим за мен глад. Виждах, че много хора почти разбират случващото се — досещат се за всичко, но не успяват да се замислят за това. Всичко се заглушава от вика на Великия прилеп и у човека остава смътният спомен, че в главата му е дошла много важна мисъл, но веднага е била забравена и сега със сигурност не може да бъде върната…
Приближавахме към крайната точка на пътешествието — огромната невидима маса на Ищар. Аз знаех, че в момента на удара всичко ще свърши. И в последната секунда на пътешествието си спомних, че като дете знаех за всичко това. Виждах вампирите, прелитащи през моите сънища, и разбирах, че те отнемат най-важното в живота. Но на човека беше забранено да го помни наяве — и затова, щом се събудех, приемах за причина на своя страх висящото над леглото ми ветрило, подобно на голям прилеп…
След това имаше удар. Разбрах, че езикът е дал на Ищар цялата събрана реколта, а после се случи такова нещо, че аз просто не мога да го предам с думи. Впрочем то нямаше връзка с мен и беше свързано само с езика. Аз пропаднах в забрава.
Умът ми утихна като повърхността на езеро по време на пълно безветрие — не се случваше съвсем нищо. Трудно е да се каже колко време мина. А после на повърхността на това нищо падна капка.
Не зная в какво точно се блъсна тя. Но за миг вечният невидим фон, на който се случваше всичко останало, изведнъж се раздвижи. Така се случва, когато гледаш към небето и клоните на дърветата, а после по тях минават вълнички и ти разбираш, че е бил не светът, а неговото отражение във водата. По-рано не знаех, че такъв фон съществува. А когато го видях, се изясни, че по-рано съм разбирал неправилно всичко случващо се. И на мен веднага ми стана леко и весело.
По-рано мислех, че животът се състои от събития, които се случват с мен и с другите. И тези събития биват добри и лоши и лошите кой знае защо са много повече. И всичките тези събития се случват на повърхността на масивно кълбо, към което сме притиснати от силата на тежестта, а самото кълбо лети нанякъде в космическата пустота.
А сега разбрах, че и аз, и тези събития, и въобще всичко във вселената — Ищар, вампирите, хората, залепените за стените ветрила и притиснатите към планетата джипове, кометите, астероидите и звездите и даже самата космическа пустота, през която те летят, са просто вълни, носещи се по този невидим фон. Точно такива вълни като тази, която току-що мина през съзнанието ми след удара на капката. Всичко на света беше направено от една и съща субстанция. И тази субстанция бях самият аз.