Страховете, които се трупаха в душата ми с години, мигновено се разтвориха в това, което разбрах. Мен не ме заплашваше нищо на света. Аз също нищо и никого не заплашвах. Нито с мен, нито с другите можеше да се случи нещо лошо. Светът беше устроен така, че това бе невъзможно. И да го разбереш, беше най-голямото щастие от всичко възможно. Знаех го твърдо, защото щастието запълни цялата ми душа и нищо от изпитваното от мен преди не можеше да се сравнява по никакъв начин с него.
Но защо никога преди не съм го виждал, запитах се аз с изумление. И веднага разбрах защо. Да се види, може само това, което има някаква форма, цвят, обем или размер. А тази субстанция не притежаваше нищо подобно. Всичко съществуваше като нейни завихряния и вълни — но за нея самата даже не можеше да се каже, че действително съществува, защото нямаше начин да убедим в това сетивните органи.
Освен тази незнайно откъде паднала капка. Която за секунда ме изтръгна от измисления свят (сега аз със сигурност знаех, че той е измислен, независимо че в него вярваха всички наоколо). Аз с тихо тържество разбрах, че всичко в живота ми сега ще бъде другояче и никога няма да забравя това, което току-що разбрах.
И разбрах, че вече съм забравил.
Всичко свърши вече. Около мен отново се сгъстяваше плътният безизходен живот — с камините, с креслата, с ухиленото златно слънце на тавана, с картините по стените и с Ваал Петрович в дългата червена мантия. Всичко току-що разбрано не можеше да ми помогне, защото мигът, в който разбрах, остана в миналото. Сега наоколо бе настоящето. И в него всичко беше реално и конкретно. И нямаше значение от каква субстанция са направени шиповете и бодлите на този свят. Имаше значение само доколко дълбоко влизат в тялото. А те с всяка секунда се забиваха в него все по-дълбоко — докато светът не стана същият, какъвто си е бил винаги.
— Е, как е? — попита Ваал Петрович, изникнал в моето полезрение. — Как се чувстваш?
Исках да отговоря, че всичко е нормално, но вместо това попитах:
— А може ли още веднъж?
— Да — каза Хера. — Аз също искам. Може ли?
Ваал Петрович се засмя.
— Ето. Вие вече знаете какво е жажда.
— Та може ли, или не? — повтори Хера.
— Не бива — рече Ваал Петрович. — Изчакайте до следващия път.
— И ще бъде точно същото? — попитах аз.
Ваал Петрович кимна.
— Винаги е като първия път. Цялото преживяване е точно толкова свежо. Точно толкова ярко. И точно толкова неуловимо. Ще ви влече да изпитате това чувство отново и отново. И неудобствата от първата част на церемонията няма да имат никакво значение.
— А мога ли сама да почувствам същото? — попита Хера. — Без баблос?
— Това е сложен въпрос — отвърна Ваал Петрович. — Честно казано, не знам. Например толстоистите вярват, че може — ако достатъчно се опростиш. Но доколкото аз мога да съдя, на никого от тях не му се е удало.
— А Озирис? — попитах.
— Озирис? — Ваал Петрович се навъси. — За него се носят разни слухове. Казват, че през шейсетте си е бил баблос венозно. Удрял си помпи, както са казвали тогава. Какво се случвало при това в главата му, не мога да си представя. Него сега даже всички ги е страх да го ухапят. Никой не знае какво му е на акъла и какъв толстоист е той в действителност. Накратко, Озирис е тера инкогнита. Но съществува такава гледна точка, че подобни преживявания са достъпни за светците. Казват още, че нещо подобно може да се изпита във висшите степени от практиката на йога.
— Що за степени са това? — попита Хера.
— Не мога да ти кажа. На никого от вампирите не му се е удавало да ухапе някой толкова далеч напреднал йога. Да не говорим за светците, каквито вече отдавна няма. За по-просто най-добре е да се мисли така: единственият път към утоляване на жаждата на вампира е да смуче баблос. Жаждата и баблосът са биологичен механизъм, подсигуряващ оцеляването на Великия прилеп. Примерно така, както сексуалното удоволствие осигурява оцеляването на рода.
Той боцна тук-там по пулта за управление и чух тихото електрическо бръмчене. Нагръдната пластина се издигна нагоре, после се разкопчаха фиксаторите на ръцете и краката ми.
Изправих се на крака. Още ми се виеше свят и за всеки случай се хванах за облегалката на кресло.
До камината стоеше инкасаторската чанта — разтворена и празна. В пепелта зад решетката можеха да се различат фрагменти от недогорели банкноти от по хиляда рубли. Ваал Петрович се отнасяше към работата си с пълна отговорност. Може би за него това беше религиозен ритуал, където той беше първосвещеник.