— Искате да кажете, че истината е в нас самите? — попитах аз.
— Да. Но хората често влагат в тези думи някакъв възвишен смисъл. Напразно. Истината има не метафизична, а химична природа. Дотогава, докато в теб има достатъчно жизнена сила, за нея винаги ще се намери словесно изражение. Винаги ще може да се измисли заклинание, предизвикващо в невронните връзки на твоя мозък възбуда, която да се преживява като свещеното дихание на истината. А какви ще са думите, няма голямо значение, защото всички думи са равни една на друга — това са просто огледала, в които се отразява умът.
Почувствах раздразнение.
— Но тогава — казах аз — вие противоречите сам на себе си.
— И защо така?
— Та нали вие не сте обикновен вампир, вие сте толстоист. Ако истината е просто химична реакция, защо сте поели по духовния път? Защо сте стигнали до опрощението?
— Ами затова и стигнах — отвърна Озирис и си погледна часовника. — Ето сега ти ще си тръгнеш, а аз ще извикам гастарбайтера, ще се опростя с двеста грама и всичко отново ще стане истина. И пукнатините по стените, и прахолякът по пода, и даже куркането в червата. А в сегашния момент всичко е лъжа…
— Но ако всичко се свежда просто до химия и баблос, защо тогава изобщо съществуват тези понятия — Бог, истина, вселена? Откъде се взема всичко?
— Умът „Б“ има две фази на работа. Полезна и празна. По време на полезната фаза човек произвежда агрегата „М5“. Празният ход е фаза, когато баблосът не се произвежда. Обратният ход на буталото. Но умът „Б“ през това време не се изключва, просто негов обект може да стане която и да е безсмислена абстракция. „Какво е истина? Има ли Бог? Откъде се е взел светът?“ Всички тези бабини деветини, с които ти дойде при мен. Размножавайки се в паралелните огледала, тези въпроси неузнаваемо се изкривяват, изместват се по фаза и в определен момент се осъзнават в качеството си на отговор на самите себе си. Тогава по невронните връзки на мозъка преминава вълна от възбуда и човек решава, че е открил истината. Затова всички човешки истини имат формата на уравнение, където едно понятие се привързва към друго. „Бог е дух. Смъртта е неизбежна. Две по две е четири. Не е равно на ем цена квадрат.“ Особена вреда от това няма, но ако такива уравнения твърде се намножат, пада производството на баблос. Поради което ние не можем да пускаме човешката култура на самотек. Ако трябва, с желязна ръка я насочваме в нужното русло.
— По какъв начин?
— Нали си учил гламур и дискурс? — попита Озирис. — Ето по такъв начин я насочваме. Ако те интересуват конкретните методи, обърни се към халдеите. Но общият смисъл е в това фазата на празния ход на ума „Б“ да бъде колкото се може по-кратка. При правилна постановка на нещата човек не търси Бога. Бог вече го чака в църквата, край касичката за монети. Точно така човек не търси смисъл в изкуството. Той знае, че единственият смисъл, който съществува там, е касовият сбор. И тъй нататък. Както казват в училище, борбата за повишаване на косинус „фи“ е всенародна задача.
— Тогава в какво е смисълът на битието? — попитах. — Или животът въобще е празна безсмислица?
— Защо. В него може да се намери много и най-различен смисъл. За всеки вкус. Може да го изживееш така, че той да бъде цялостен, одухотворен и пълен със значение. Но след като се отгърне последната му страница, целият този смисъл ще бъде отнесен от вятъра като суха слама.
— Но тогава защо е всичко?
Озирис се наведе напред, взе от масата някакъв предмет и го поднесе към лицето ми.
— Какво е това? — попита той.
Погледнах пръстите му. В тях имаше гвоздей. Стар, малко ръждив покрай главичката и изглежда, вече забиван някъде и изваден.
— Това ли? Това е гвоздей.
— Правилно — каза Озирис. — Гвоздей. Стар гвоздей. Ето, вземаме най-простото нещо — стар ръждив гвоздей. Гледаме го и мислим — какво е това?
— Гвоздей — свих рамене аз. — Какво има да му мислим?
— А за какво иде реч? За това късче метал? Или за възприятието, което изпитваш? Или за това, че гвоздеят е именно въпросното възприятие? Или че въпросното възприятие е именно гвоздеят? Иначе казано, дали иде реч за това, че гвоздеят се отразява в нашето съзнание, или за това, че ние проецираме думата „гвоздей“ върху обкръжаващия свят, за да отделим съвкупността от негови елементи, която сме се договорили да обозначаваме с този звук? Или може би ти говориш за тъмната и страшна вяра на някои хора, че някакъв гвоздей съществува сам по себе си извън границите на чието и да е съзнание?