— Вие сте добре осведомен — казах.
— Въпросът е какво ще правим ние, когато на Бог това окончателно му омръзне и той закрие проекта?
Свих рамене.
— Не знам. Може да ни изпратят да работим на нова планета. Мен ме интересува друго. Ето, вие сте професор по теология. Говорите за Бога като за свой добър познат.
А защо, кажете ми, той е направил живота ни такъв пуст и безсмислен?
— Защото, ако във вашия живот имаше смисъл — каза молдовецът, подчертавайки думата „вашия“, — щеше да излезе, че правилно постъпват тези стаи, които допускат в себе си прилепи. И Бог нямаше да има къде да живее.
— Добре — казах аз, — а тогава защо ми казвате всичко това?
— Искам да ви дам едно телефонче — отвърна молдовецът и ми подаде картичка със златни ръбове. — Ако поискате, идвайте на молитвени събрания. Лек път назад не ви обещавам. Но Бог е милостив.
Поех картичката в ръка. На нея бе написано:
„Към Бог чрез Словото Божие.
Молитвен дом „Логос КатаКомбо“.
На обратната й страна имаше телефони.
Пъхнах картичката в джоба си и прокарах ръка по онова място на колана ми, където трябваше да се намира калъфчето с Бонбона на смъртта. Нямаше го там — пак бях излязъл от къщи незареден. Впрочем даже и Бонбонът да беше на мястото си, аз, разбира се, не бих последвал съвета на Озирис. Движението се получи неволно.
— Ясно — казах аз. — Вместо винарска преса ще поставим във Вилата на мистериите заводче за свещи? Напразно се стараете, халдеите няма да го допуснат. В най-добрия случай ще бичите халтура в ъгъла. Ако има място…
— Не се глумете. По-добре поразмишлявайте, когато имате време.
— Ще поразмишлявам — отвърнах. — Виждам, че сте добър човек. Благодаря за участието ви в моя живот.
— Време е да вървя — каза молдовецът и почука по лепенката на врата си, — че шефът ще се затъжи. Помнете, обещахте на никого да не разказвате за нашия разговор.
— Не мисля, че това ще е интересно за някого. Макар че знаете ли какво… Защо не се пробвате да превербувате Ищар Борисовна? Тя е напълно съзряла. Споделям ви инсайдерска информация.
— Помислете си — повтори молдовецът, — път назад все още има.
Той се обърна и тръгна нагоре по стълбите.
Аз излязох от входа и се помъкнах към колата.
„Път назад — мислех си аз. — Назад — къде е това? Нима там остава поне нещичко?“
Качих се в колата и вдигнах очи към Иван в огледалото Иван се усмихна, като същевременно се изхитри да не изгуби обидения си вид.
— Аз тука размишлявах за живота — каза той, облъхвайки ме с вонята на ментови бонбони. — И измислих китайска пословица. Да я кажа ли?
— Кажи.
— Колкото и да смучеш хуя, император няма да станеш.
Мисълта беше справедлива, но употребата на глагола „смуча“ — даже и в такъв неутрален контекст — граничеше с открита грубиянщина. Изведнъж разбрах, че той е пиян. Може би още от сутринта. А може би не е бил трезвен и по време на миналата ни среща. Хвана ме страх. Нямах понятие какво му се върти в ума.
— Да — казах аз, привеждайки се предпазливо напред. — Социалната мобилност в нашето общество понамаля. Това е вярно, над това трябва да се работи. От друга страна… Император, разбира се, няма да станеш. А виж, императрица може.
По средата на фразата главата ми привично подскочи. Сетне се облегнах на седалката и известно време анализирах маршрута на неговата личност.
Нямаше от какво да се боя, освен от пътнотранспортно произшествие. Но Хера… Така безсрамно да се заиграва с шофьора… Впрочем, помислих си аз презрително, това при тях си идва от професията.
Баш шефът на света
Локи ми звънна в осем сутринта да ми съобщи, че дуелът е определен за днес.
— Ще дойдем в единайсет — каза той. — Бъди готов. И не пий много течности.
Той веднага затвори и аз не успях нищо да уточня. Когато се опитах да го набера, телефонът му се оказа изключен.
През останалите ми три часа моето въображение работеше с бясно темпо.
Пистолети или остриета?
Представих си как ме убива куршум. Струваше ми се, че ще прилича на удар с нажежен прът. На вампирите им е забранено да се стрелят един друг в главата и Митра ще се цели в корема ми, като при Пушкин…
Или ще бъдат рапири? Какво чувства човек, когато го пронизват с рапира? Сигурно е като да се порежеш с ножа за хляб, само че дълбоко навътре — чак до самото сърце. На няколко пъти се опитвах да си го представя и всеки път ме полазваха тръпки.